Ива отвори вратата, без да каже и дума, и само с жест посочи посоката. Анелия бе свита на дивана, притиснала коленете си към гърдите. Погледът ѝ беше сух, но лишен от всякакъв живот.
— Анелия, прости ми — прошепна Калоян, като коленичи пред нея. — Прости ми за всичко. Заради това, че не те защитих. Че стоях безучастен, когато майка ми се държеше ужасно с теб. Че се оказах слаб.
Тя не отвърна, само го гледаше безмълвно.
— Говорих с нея. Казах ѝ, че повече няма да стъпи в дома ни. Че ако не може да те уважава като моя съпруга, няма да види и мен.
— Не си го направил наистина — отвърна тихо Анелия, с изтощен глас.
— Направих го. И пак ще го направя, ако се наложи. Ще го повтарям, докато го осъзнае.
— А когато се разболее? Когато има нужда от някого? Ще ме изоставиш и ще тичаш при нея.
— Не. Ще ѝ помогна, но не за сметка на теб. Никога повече за твоя сметка. Анелия, дай ми още една възможност. Последна. Ще ти докажа, че мога да бъда мъжът, който заслужаваш.
Тя се вглеждаше в очите му, опитвайки се да различи дали още може да му се вярва.
Телефонът на Калоян отново иззвъня — познатият сигнал от майка му. Без да се обръща към екрана, той спря звъненето и изключи апарата.
— Тя ще звъни пак — каза спокойно Анелия.
— Нека звъни. Вече ѝ казах всичко, което имах да ѝ кажа.
— Ще дойде тук.
— Няма да ѝ отворя. Утре ще сменя ключалката.
— Ще започне със сълзи. Ще се прави на безпомощна. Ще се опитва да предизвика съжаление.
— Знам. Но вече съм решил. Избирам теб. Избирам нашия живот.
Анелия замълча. След известно време прошепна:
— А моят проект? Презентацията е след два дни, а всичко, което създадох, е унищожено…
— Ще го възстановим. Ще работим заедно. Ако трябва — ще будуваме две нощи, но ще го направим. Имаш ли някакви чернови на компютъра?
— Имам някои, но са недовършени…
— Ще ги довършим. Със съвместни усилия ще се справим.
В този момент Анелия го погледна и леко се усмихна:
— А ти дори не можеш да рисуваш.
— Ще се науча. За теб съм готов да науча всичко.
На следващия ден, рано сутринта, те се прибраха у дома. Пред входа ги чакаше Снежана Георгиева с пълна чанта и очи, пълни със сълзи.
— Димочка! Сине мой! Не съм мигнала цяла нощ! Как можа да ми сториш това?
Калоян застана пред нея и я спря:
— Мамо, вече ти казах всичко. От този момент нататък няма да влизаш в дома ни без покана. А такава няма да получиш, докато не се извиниш на Анелия и не възстановиш нанесените щети.
— Щети? Какви щети, сине? Затова ли — че ви поразчистих малко?
— Не. Става дума за умишлено разрушаване на труда ѝ.
Снежана се разплака:
— Аз съм ти майка! Аз те родих! Гледах те, когато беше дете!
