— Късно е, Димитър. Прекалено дълго се опитвах да се чувствам у дома в собствената си къща. Омръзна ми да се доказвам — че съм не просто някакво мимолетно присъствие в живота ти, а твоя съпруга. Писна ми, че винаги се оказваш на страната ѝ.
— Не заставам на нейна страна! Просто искам да избегна нова кавга!
— Не, ти се опитваш да угодиш и на двете страни. А това просто не става. Майка ти никога няма да ме приеме. И докато не го осъзнаеш, ще се въртим в същия омагьосан кръг.
Анелия метна последната подредена купчина бельо в отворения куфар и го затвори с рязко движение. Калоян я сграбчи за ръката:
— Анелия, моля те! Ще говоря с нея! Ще ѝ обясня всичко!
— Ще ѝ обясниш? Както след орхидеята? След онази рокля? Или след като пред всички роднини заяви, че не мога да готвя и че си се оженил за мен от жалост?
Думите ѝ падаха една след друга като удари. Калоян помнеше всяка от тези сцени. И как всеки път я молеше да прояви търпение, да прости, да се постави на мястото на възрастната жена. „Тя е в напреднала възраст“, „Такъв ѝ е нравът“, „Просто се тревожи за мен“.
Анелия се освободи от хватката му и тръгна към вратата. Спря за миг на прага и се обърна:
— Знаеш ли какво боли най-много? Че те обичах. Истински. А ти така и не успя да станеш мой съпруг. Остана си момчето на мама. И ще си останеш такъв, докато тя е жива.
Звукът от затръшнатата входна врата разцепи тишината като изстрел. Калоян остана вцепенен в средата на спалнята. В ума му звучаха думите на майка му, изречени преди пет години, когато я запозна с Анелия: „Тя не е за теб, синко. Майчиното сърце не греши. Ще съсипе живота ти.“
Влезе в претъпкания кабинет. Наведе се и вдигна смачканите чертежи от пода. Анелия бе работила по този проект с месеци. Ставаше по тъмно, лягаше след полунощ. Това беше нейният шанс за израстване, за признание. А майка му го знаеше. И въпреки това — умишлено го съсипа.
Телефонът отново иззвъня. Мама.
— Димчо, тя си е заминала, нали? Чудесно! Ще мина сега, ще ти сготвя нещо. Сигурно си гладен. Оная твоя Анелийка едва ли знае как се прави манджа…
— Мамо… — гласът на Калоян звучеше глухо. — Защо го направи?
— Какво съм направила? Да поразчистя малко? За ваше добро е!
— Не, мамо. Питам защо умишлено унищожи труда ѝ?
Настъпи кратка тишина.
— Не разбирам за какво говориш. Просто внесох малко ред. Ако жена ти не умее да пази важни документи, това си е нейна работа.
— Моля те, мамо, не ме лъжи. Много добре знам, че го направи нарочно.
Гласът на Снежана Георгиева се промени — стана студен и корав:
— И какво, ако е било нарочно? Тя не е за теб, Димчо! Аз съм ти майка, знам какво е най-добро за теб! Тя мисли само за кариера, за себе си! Това ли е съпруга? Това ли е майка за бъдещите ти деца?
— Тя ми е съпруга, мамо. Жената, която обичам.
— Любов? Какво ти разбираш от любов? Аз съм тази, която те отгледа сама! Посветих живота си на теб, а тя? Какво е направила тя за теб?
Калоян притвори очи. В съзнанието му минаха пет години с Анелия. Как го подкрепяше, когато остана без работа. Как се грижеше за него, когато беше с гипсиран крак. Как се радваше на успехите му, как го утешаваше в неуспехите. Как се смееше на безумните му шеги и заспиваше на рамото му вечер пред телевизора.
— Тя ме направи щастлив, мамо.
— Щастлив? А аз? Аз не те ли правя щастлив?
— Стига, мамо. Не можеш да ме ръководиш завинаги. Вече съм на тридесет и две. Имам свой път, свое семейство.
— Семейство? Тя не ти е семейство! Семейство е кръвта! Аз съм ти семейството!
— Не, мамо. Семейството са хората, които се обичат и се подкрепят. Които уважават избора на другия. А ти… ти никога не си уважавала моя избор.
Прекъсна разговора и веднага набра номера на Анелия. Без отговор. Линията беше мъртва. Изпрати ѝ съобщение: „Прости ми. Вярна си във всичко. Идвам при теб. Нека поговорим.“
След минута дойде кратък, но категоричен отговор: „Не идвай. Всичко приключи.“
Калоян грабна якето си и излетя от апартамента. Знаеше къде е тя — в жилището на Ива, само на две преки разстояние. Тичаше по вечерните улици, без да обръща внимание на погледите на минувачите.
