— Повече няма да допусна майка ти да прекрачи прага на този апартамент, дори и да ми се моли на колене! — гласът на Анелия трепереше от сдържан гняв, когато погледът ѝ попадна върху опустошения ѝ работен кабинет. Калоян застина на прага, неспособен да повярва на видяното. Помещението, което само преди шест месеца бяха превърнали с толкова старание в нейното творческо убежище, сега приличаше на склад за отпадъци. Новият ѝ компютър бе избутан в ъгъла, клавиатурата лежеше на пода, а върху бюрото се извисяваха прашни кашони и стари албуми. Най-ужасното обаче бяха документите ѝ — чертежи, скици и разработки за важен проект — нахвърляни в небрежна купчина до прозореца, част от които се търкаляха по пода, омазани с нещо кафяво. Анелия вдигна един от листовете. Огромно петно от кафе се беше разляло върху снежнобелия картон. Три седмици труд. А презентацията беше след два дни. И всичко това — съсипано за по-малко от 24 часа.
Вчера сутринта двамата бяха заминали за сватбата на приятели в съседното Оряхово. Само за една нощ. Майката на Калоян — Снежана Георгиева — предложи да се погрижи за дома: да полее растенията, да нахрани рибките. „Не се тревожете, мили мои, ще се справя с всичко“, уверяваше ги тя с престорена загриженост, докато ги изпращаше. А сега — това беше резултатът от нейната „грижа“.
Калоян пристъпи напред, стъпвайки върху нещо, което изпука под крака му. Наведе се — останки от счупена рамка. Тяхната сватбена снимка.
— Мамо… защо го направи? — промълви той, все още зашеметен от гледката.
Анелия се извърна към него. Очите ѝ бяха сухи, но в тях гореше ледена решимост.
— Наистина ли още не схващаш? Твоята майка ме ненавижда от самото начало. Досега поне се преструваше, че ме приема. А сега е решила да покаже кой командва тук.
На кухненската маса лежеше бележка, написана с характерния завъртян почерк на свекървата: „Милички, малко ви поразчистих. Кабинетът беше в пълен безпорядък! Събрах всички онези хартийки, а на освободеното място сложих неща от килера — нали само прашасваха. И рибките ви нахраних. Целувки, мама“.
Анелия взе бележката, накъса я на ситни късчета и ги пусна в кофата.
— „Хартийки“… Тя отлично знаеше какво са. Миналата седмица ѝ разказвах за проекта, показвах ѝ скици. Направила го е нарочно, за да ме унижи.
Калоян се опита да намери обяснение:
— Може би не е осъзнала значението им? Мама не разбира от дизайн…
Анелия го прониза с поглед, изпълнен с разочарование и болка.
— Стига, Дима. Престани да я оправдаваш. Твърде добре знае какво върши. Спомняш ли си как „по грешка“ изхвърли орхидеята, която ми подари майка ми? Или когато „неволно“ изпра копринената рокля, която ми подари ти — на деветдесет градуса? И сега това. Колко още „случайности“ си готов да ѝ простиш?
Телефонът на Калоян иззвъня. На екрана светна „Мама“.
— Не смей да вдигаш, — предупреди го Анелия.
Но той вече беше приел обаждането и включил високоговорителя.
— Димочка, сине мой! Върнахте ли се? Как мина пътуването? — гласът на Снежана звучеше захаросано-сладникаво.
— Мамо, какво направи с кабинета на Анелия? — Калоян говореше с пресекващ глас.
— О, какво толкова? Просто подредих малко! Там беше такава каша, направо ужас. Всички онези хартийки… Сгънах ги прилежно. И честно казано, защо една млада жена се нуждае от отделен кабинет? Може да работи и в кухнята, както всички нормални съпруги.
Анелия грабна телефона от ръцете му.
— Снежана Георгиева, вие унищожихте труда ми от последните три седмици. Проект, от който зависи дали ще получа повишение. И го направихте нарочно.
Настъпи мълчание, след което гласът на свекървата стана студен като лед:
— Така ли разговаряш с мен? Аз ви чистих цял ден! Неблагодарнице! Димочка, чуваш ли как жена ти ми говори?
— Мамо, — започна Калоян, но Анелия го спря с ръка.
— Говоря ви така, както заслужавате. Вие нахлухте в личното ми пространство и съсипахте работата ми. Повече няма да влезете в този дом.
— Какво?! Димочка! Ще позволиш ли на тази… натрапница да ми говори така? Аз съм ти майка! Имам право да идвам при сина си, когато поискам!
Калоян се колебаеше, разкъсван между двете жени, които обичаше най-много. Анелия виждаше тази вътрешна борба, изписана на лицето му, и осъзнаваше — ако в този момент не застане до нея, всичко между тях ще приключи.
— Дима, — прошепна тя тихо, — избирай. Или сега ѝ казваш, че повече няма да влиза в дома ни без покана, или аз събирам багажа си и си тръгвам. Завинаги.
Снежана изписка от слушалката:
— Димочка! Тя те изнудва! Чуваш ли? Казах ти, че не е за теб! Само чакаше повод, за да те напусне! Изгони я още сега!
Анелия остави телефона на масата и без думи се отправи към спалнята. Изтегли куфара изпод леглото и започна да прибира вещите си. Ръцете ѝ бяха спокойни. Решението ѝ бе окончателно.
Калоян влетя след нея, задъхан:
— Анелия, недей! Моля те, чакай! Мамо, ще ти се обадя по-късно! — и затвори разговора.
