Светът около Елена се срина окончателно. Иван се е виждал с Мария? Същата Мария, за която свекърва ѝ не спираше да разказва с възторг?
Татяна Георгиева вече беше на път да излезе, но спря на прага и се обърна:
— Имаш три дни. След това ще дойдат хамалите и ще изнесат вещите ти. И не си въобразявай да повредиш нещо или да вземеш дрехи, платени с мои пари. Между другото, почти всичко тук — мебелите и техниката — е купено от мен.
Вратата се затръшна след нея, оставяйки Елена сама сред отломките на счупената чаша — и на живота ѝ.
Тя бавно се отпусна на пода и се разплака. Сълзите ѝ се лееха безспир, измивайки последните следи от илюзиите ѝ за щастливо семейство.
Болката се беше настанила дълбоко в гърдите ѝ, а тишината в апартамента сякаш крещеше. Всяка вещ, всеки ъгъл ѝ напомняше за онова, което бе изгубила. Но още по-страшна от самотата беше предателството — неочаквано, хладнокръвно и безмилостно.
Телефонът мълчеше. Никой не се обаждаше. Нямаше кой да я потърси, никой не ѝ пишеше. Дори Георги, който винаги бе готов да ѝ подаде ръка, остана безмълвен. Може би и той е разбрал. Или просто се е отдръпнал, както правят хората, когато не знаят какво да кажат.
Измина час, после още един. Елена лежеше на пода, без да помръдне. Времето бе загубило значение, а с него и всичко останало. Главата ѝ пулсираше, очите ѝ бяха подпухнали, но тя не можеше да спре да плаче. Нямаше сили да стане, нито воля да продължи.
На следващата сутрин първите слънчеви лъчи се прокраднаха през завесите. Елена все още беше там — на същото място, в същата поза. Очите ѝ бяха сухи, но погледът ѝ — празен. Трябваше да стане. Да започне да събира нещата си. Да реши накъде да тръгне. Но тялото ѝ не ѝ се подчиняваше, а мислите ѝ се въртяха в безкрайна спирала от въпроси и угризения.
Точно тогава се чу познат глас зад вратата.
— Елена? Тук ли си?
Тя едва се надигна и се доближи до входа. Отвори с треперещи ръце. Пред нея стоеше леля Дани, държейки в ръце плик и термос.
— Донесох ти супа. Знаех си, че няма да си готвила… — прошепна жената и я прегърна.
Елена се разплака отново, този път без срам, без задръжки. В обятията на леля Дани отново се почувства човек.
След обяд тя започна да събира багажа си. Сложи дрехите в куфара, отдели книгите, които бяха нейни. Всичко останало остави. Не ѝ беше нужно. Сякаш искаше да се отърси от миналото, от всичко, което ѝ напомняше за предателството и болката.
На третия ден, както бе обещала Татяна Георгиева, дойдоха хамалите. Без да казват нищо, започнаха да пренасят мебелите. Елена стоеше до прозореца, гледаше ги и не изпитваше нищо. Само празнота.
Същата вечер леля Дани я прибра при себе си. Малкият ѝ апартамент беше уютен, а присъствието на топъл човек ѝ действаше като мехлем. Там, сред мириса на домашна храна и звука на старото радио, Елена започна да се съвзема.
Дните се сменяха един след друг. Понякога беше по-леко, друг път — не. Но с времето болката притихна. Остана някъде дълбоко, като белег, който вече не кърви.
Няколко седмици по-късно тя започна нова работа. Не беше мечтаната, но ѝ носеше нужната рутина. Срещна нови хора, усмихна се за пръв път от дълго време. А когато срещна погледа на Георги на една автобусна спирка, просто му кимна и продължи.
Миналото беше зад нея. Бавно и трудно, но тя вървеше напред. Животът ѝ вече беше различен. И макар че не знаеше какво я очаква, усещаше, че всичко тепърва започва.
Историята стигна своя край, но животът продължаваше. И за всеки – по свой начин.
