— Иван ме обича — настоя Елена с твърд глас.
— Обича ли те? — усмивката на свекърва ѝ стана още по-насмешлива. — Ако беше така, щеше ли да ми прехвърли апартамента? Не се заблуждавай, скъпа. Просто осъзна, че съм имала право през цялото време. Вие двамата сте от различни светове. Родителите ти са обикновени учители от провинцията. Какво можеш да предложиш на сина ми?
Всяка нейна фраза се забиваше като шамар. Елена отдавна усещаше пренебрежението ѝ, но никога досега не го беше чула толкова пряко и без прикритие.
— Дадох му любовта си и бях до него винаги, когато имаше нужда — отвърна тя с възможно най-спокойния тон.
— Любов, казваш! — засмя се с ирония Татяна Георгиева. — Колко наивно. В средите, в които се движим, хората не се женят по чувства. Важни са интересите, връзките, парите. А какво предлагаш ти? Мизерната си библиотекарска заплата?
Елена стисна ръце в юмруци. Да, работеше в библиотека и се гордееше с това. Обичаше не само книгите, а и хората, които идваха да четат, да търсят знание и разбиране. За свекърва ѝ обаче това винаги беше повод за сарказъм.
— Имам една седмица да намеря Иван и да говоря с него — каза тя, стараейки се да запази самообладание.
— Търси го, ако искаш — равнодушно отвърна Татяна, свивайки рамене. — Сам реши така. И знаеш ли? Мария вече знае. Видяха се миналата седмица.
