— В командировка е — отвърна нехайно свекърва ѝ. — Ще се върне след седмица. Дотогава искам да сте изчезнали от тук, без следа.
Татяна Георгиева се изправи и тръгна бавно из кухнята, като изпитателно разглеждаше всичко наоколо:
— Какво сте направили с това място? Променили сте го напълно. Тези завеси са просто кошмар. А тапетите… типичен провинциален кич. Първото, което ще направя, е основен ремонт!
Елена я наблюдаваше мълчаливо, без да помръдне. Не можеше да повярва, че тази жена така свободно разпорежда съдбата им в жилището, което с Иван бяха превърнали в свой дом. Тук двамата изживяха две години в хармония, избираха всеки детайл с внимание и обич, мечтаеха за деца и крояха планове за идните дни.
— Няма да си тръгна оттук — изрече Елена с решителен тон. — Това е домът ми с Иван.
Татяна Георгиева избухна в смях:
— Домът ви? Скъпа моя, знаеш ли кой плати за този апартамент? Аз! Аз дадох на Иван парите, когато реши да се жени. Надявах се, че ще размисли и ще се спре на Мария, но… — тя вдигна леко рамене. — Както се казва, по-добре късно, отколкото никога.
Мария. Това име беше като сянка, която неотлъчно следваше Елена през целия ѝ брак. Съвършената Мария — от респектиращо семейство, с впечатляващо образование и изящни маниери. Жената, която Татяна Георгиева винаги е смятала за единствено подходяща снаха.
