Мисълта за колата изчезна от ума му — влетя в къщата и започна да броди из стаите, разхвърляйки вещите на жена си. „Нека си събира багажа! Нека върви където ще!“ Мария го настигна почти моментално и го прегърна със сълзи:
— Ивайло! Какво става с теб? Какво те прихвана? Видях те! Защо избяга така?
— А какво, трябваше да стоя и да чакам, докато си довършите работата? Ех, Мария! Вярвах ти, мислех, че си различна! Защитвах те пред майка ми, когато говореше гадости за теб! А ти… Кой беше? С кого беше там? Ще го намеря!
Мария се вкопчи в ръцете му, стиснати в юмруци, и се разрида. Ивайло я изгледа с отвращение — в погледа ѝ нямаше и капка вина или съжаление. „На теб, виждам, ти е все тая! Направи ме за смях и си доволна!“
Тя се дръпна леко назад, скръсти ръце на кръста и отвърна:
— Знаеш ли, Ивайло, може и да се обидя! Разбирам, в тъмнината всякакви неща може да ти се привидят. Но нали знаеш къде бях? Ела с мен, ще ви запозная!
Хвана го здраво за ръката и без да се крие, го поведе към старата изоставена баня. По пътя грабна един фенер и парче хляб — защо, не стана ясно. Ивайло вървеше мълчаливо. Единственото, което се чуваше, беше тежкото му дишане. Мария също не проговори, докато не прекрачиха прага на полуразрушената постройка.
Вътре гласът ѝ прозвуча меко и успокояващо:
— Скъпа, ела насам! Не се страхувай! Виж какво ти донесох! Хайде, покажи се! Излез де, не бой се!
От мрака се вдигна отново тъжен, измъчен стон и след него — тънко, недоволно скимтене. Стъпки зашумяха и от сенките излезе… куче.
Ивайло застина, ни глас, ни стон не можеше да издаде. Мария насочи фенера към животното и освети още по-навътре — там, където няколко малки кутрета се гушеха едно в друго.
— Запознай се, Ивайло! Това е Лара — кучето на родителите ти. Помниш ли я? Те я пребиха и я изхвърлиха тук да умре. Миналата седмица минавах оттук, чух стон, надникнах — и я намерих! Явно, когато е станало ясно, че ще ражда, вече не им е трябвала. Изхвърлили са я, както постъпиха и с нас, нали? Направиха ремонта — и вън! „Никаква полза от вас вече, деца!“
