— Не мога да проумея! Едва се оженихме, а ти вече гледаш да се измъкнеш от къщи!
Спорът продължи дълго. В крайна сметка Ивайло все пак замина. Оттогава почти не се задържаше у дома. Навестяваше го за кратко — жена му дори не успяваше да се осъзнае, и той вече отново беше на път.
— Все плаваш, сине! А жена ти… ще ти сложи рога, да знаеш — с тази горчива нотка майка му понякога подхвърляше при редките им срещи.
Ивайло не ѝ обръщаше внимание. Но с времето думите ѝ започнаха да се загнездват в съзнанието му. Започна да наблюдава Мария по-внимателно. И забеляза нещо странно: щом излезе от дома по работа, тя също изчезваше. Връщаше се почти едновременно с него. Пристигнеше ли, къщата го посрещаше пуста — нито жена, нито вечеря.
— Ох, не успях, Ивайло! Прости ми, сега ще приготвя всичко! — оправдаваше се тя, избягвайки погледа му и суетейки се неестествено.
Той тръгваше, а в огледалото на колата се мяркаше тънката ѝ фигура, увита в шал. Неспокойство го обземаше. Припомняше си думите на майка си, виновния ѝ поглед. Завладяваше го усещане за предателство: докато той се труди, за да осигури дом и топлина през зимата, какво прави Мария? Отговорът трябваше да открие.
Когато се върна от поредното плаване и отново забеляза същото поведение, Ивайло реши да я проследи.
— Маре, ще скоча до Плевен. Ще се върна довечера. Май това ще ми е последният курс. Стига толкова, уморих се. Трябва само да взема документите и последната заплата — и приключвам. Ще си бъда у дома, при теб.
— Най-сетне! — хвърли се на врата му, обсипа го с целувки и го изпрати до портата.
Щом колата му изчезна от поглед, тя наметна шала и бързо излезе от къщата. А Ивайло, оставил колата в близката горичка, се върна пеша и тръгна след нея. Мария крачеше предпазливо, сякаш се страхуваше някой да не я види. Главата ѝ бе сведена, шала — плътно увит около лицето, погледът ѝ — в земята. Не вървя дълго — спря се пред изоставена баня в края на селото. Някога там имало и къща, но времето я бе разрушило: дъждове я размекнали, ветрове я съборили. Хората помогнали — каквото можело да се вземе, се взело. Само банята оцеляла. Лятото в нея играели деца, които идвали на гости. Сега стоеше пуста, прозорците ѝ зееха в тъмното. В нея влезе Мария и се скри в мрака.
Ивайло се придвижваше безшумно, стараейки се да не издаде присъствието си. Стъпи на пръсти до входа и се заслуша. От вътрешността долитаха приглушени звуци: някакво мърдане и тихият шепот на жена му. Думите не се чуваха ясно, но в гласа ѝ се долавяше нещо нежно, галещо. Нервите на Ивайло не издържаха — надникна вътре. В полумрака разпозна голите рамене на Мария, чу стон, наподобяващ въздишка, и звук от целувка.
Изскочи като ужилен и хукна, без да се крие повече. Нека го чуят! Нека разберат, че ги е разкрил! С жена си ще се разбере вкъщи, а с нейния… с него ще има да си уреждат сметките! Излиза, че майка му е била права — Мария му изневерява!
