— Как ще живея без теб, Ивайло… — прошепна Мария, вперила поглед в очите му и едва сдържаше сълзите си. Ивайло се извърна. Не намираше сили да ѝ каже истината — родителите му настояваха да напуснат къщата преди зимата. Самият той не бе очаквал подобно нещо от тях.
С Мария всичко започна като в сън. Върна се от курс и остана за кратко в пристанищния Плевен. Там, в крайбрежно кафене, срещна скромна сервитьорка, чиято тиха красота го плени от първия миг. Щом заговори с нея, сякаш всичко останало изгуби значение. Отказа билета си, купи нов — само и само да прекара още малко време до нея. Мария отвърна на чувствата му почти веднага. Между тях се появи нещо невидимо, но силно — като нишка, що свързва две сърца. Беше обикновена, не искаше нищо, не се натрапваше, не проявяваше характер. Малко тъжна, по-скоро мълчалива. Но щом беше до Ивайло, сякаш се разцъфтяваше. Месец по-късно ѝ предложи брак. Дори пръстен купи. Мария се обърка.
— Ако промениш решението си, винаги можеш да се върнеш. Насила не бих те задържал. Но обещавам — ще направя всичко, за да сме щастливи.
Тя кимна с несигурност. А Ивайло се почувства най-щастливият мъж на света. Заведе я у дома, подписаха в гражданското. Заселиха се при неговите родители. Те, разбира се, останаха като гръмнати — синът им се върна от курс с жена. Но приеха снахата сърдечно. Само че дълго така не можеше да продължи.
— Сине, недей се обижда, ама тая твоя Мария… не е като хората. Не ме чува, всичко прави наопаки. Не можем да делим един покрив. Вие сте си семейство, а ние сме наблизо. Вземи бабината къща и се местете. Подредете си живота сами.
Ивайло не възрази. Заради Мария дори смени работа — отказа се от дългите курсове и почна местно. За него тя беше най-прекрасната жена. А че не слушала майка му — напълно разбираемо. Майка му не знаеше как да говори спокойно, всичко казваше с крясък. А Мария, макар и тиха, не понасяше това. Не спореше с мъжа си. Когато той предложи да се преместят — събра багажа и тръгна. Новият дом ѝ хареса: широк, светъл, близо до река, почти без съседи. Изчисти го, побели стените. Ивайло се зае с ремонта — вдигна баня, оправи покрива, подовете, оградата. Работата вървеше гладко. Мария не се скатаваше — винаги помагаше. Боядисваше, месеше глина. Като я погледнеш — не би помислил, че е от Плевен. Сякаш цял живот бе прекарала в Криводол. Там се чувстваше като у дома си. Макар и голям, в селото живееха повече възрастни хора. Мария към всички беше мила, усмихната. Всички я обикнаха. Всички — освен майката на Ивайло. Тя гледаше снахата като сянка. Защо я намрази, така и не стана ясно. Щом дойдеше на гости, започваше да я критикува без повод — наставляваше, караше ѝ се. Все нещо не ѝ беше по вкуса: дрехите ѝ били крещящи, манджата — пресолена, дворът — неметен.
След като Ивайло приключи с ремонта, майка му го изненада:
— Решихме, деца. Тая къща трябва да се продаде. Баба ти я остави на нас, така че ние решаваме какво да я правим.
— Мамо, а ние къде да отидем? Всички пари от курсовете съм вложил тук. Ще изхвърлите собствения си син на улицата?
— Можеш да дойдеш при нас. А жена си — заведи я където щеш. Само тук не я води. Имаш време до зимата, после — не се сърди, ще продаваме.
Ивайло не каза нищо на Мария — не искаше да я тревожи. Размисли и реши — ще се върне към старата си работа. Ще бъдат разделени, но ще събере пари за собствен дом. Преди всичко даваше на родителите си, за себе си почти нищо не оставяше. Сега се каяше — ако беше спестил, нямаше да се налага да я напуска.
Мария, естествено, не прие решението му. Плачеше:
— Та нали и така си живеем добре! Защо ти е това, Ивайло?
— Вярваш ли ми, Мария? Просто така трябва, разбери ме.
