Влязоха в жилището. Петър хвърли поглед към разкъсания диван и събореното саксийно растение. — Виж това, — рече той, посочвайки мебелта. — Какво, по дяволите, е това? — Това, Петре, е резултатът от престоя на твоето културно куче в моя дом. Повиках специалист, прецени повредите. Ето ти разпечатка с разходите за нова тапицерия и нов фикус.
Тя му подаде внимателно отпечатан лист хартия.
— И ти сега ще ми представяш фактури? — възкликна Петър, видимо шокиран. — Трябваше да държиш нещата под контрол! — Трябвало? — Мария Николова за пръв път от години го погледна не с обич, а с хладна решителност. — Аз не съм ви длъжна с нищо, деца. Също както и вие — с мен нямате задължения. Предполагам, че не сте дошли да ми върнете капарото за хотела и да възстановите щетите?
Боряна се намеси, опитвайки да разреди напрежението. — Мамо, моля те. Ние сме семейство. Всичко можеше да се изглади. Петър избухна, случва се на всеки. Защо веднага да стигаме до крайности? — Краен вариант е, когато собственото ти дете те обвинява в егоизъм, само защото не желаеш домът ти да бъде разрушен. Краен е, когато дъщеря ти ти обяснява, че разполагаш с „много свободно време“, за да слугуваш на брат ѝ. А това тук, — посочи листа, — е просто логичното следствие от вашите действия.
Петър почервеня от яд. — Няма да платя нищо! Нито лев! И за твоя тъп хотел също! — Добре, — отвърна Мария с ледено спокойствие. — Не съм очаквала друго. В такъв случай ще обявя вилата за продан.
Тези думи ги удариха като шамар. Вилата, за която вече крояха планове: барбекюта, ремонти, уикенди с приятели. Техният малък рай. Мястото, където се наслаждаваха на почивка, докато мама прекопаваше градината и подновяваше боята по оградата.
— Това е недопустимо! — извика Боряна, забравяйки за помирителния тон. — Тя е и наша! Там сме израснали! — Всички документи са на мое име, — вдигна рамене Мария. — А детството, Рени, отдавна е зад нас. С парите ще мога да покрия разходите, да си върна спокойствието и може би да си направя едно малко пътуване до Несебър. Недка каза, че било прекрасно.
Погледите им се впиха в нея, сякаш виждаха съвсем друг човек. Пред тях стоеше не онази тиха и отстъпчива майка, а жена с воля като стомана, която никога преди не бяха познавали. Жена, която вече не се страхуваше нито от техните изблици на гняв, нито от опитите им за манипулация.
В стаята се настани тягостна тишина. Тишина, която носеше тежестта на осъзнаването.
Те бяха изгубили.
Седмица по-късно Петър ѝ преведе цялата сума, до последната стотинка.
Нито се извини, нито се обади отново.
А Мария Николова и не беше очаквала друго.
Свали от тавана стария, почти неизползван куфар. Обади се на Недка. — Неделинче, здрасти. Остана ли още място за фламенкото?
