Наля си чай, приседна на запазения ъгъл на дивана и изпрати две идентични съобщения. Едното отиде при Петър, другото — при Боряна.
„Барс е добре. Настанен е в хотел. За подробности — обърнете се към неговия собственик.“
После постави телефона на безшумен режим.
Не минаха и три минути, и апаратът затрепери върху масата. На екрана примигна името „Петър“. Мария Николова отпи поредна глътка чай, без да бърза.
Не отговори.
След още малко телефонът отново се раздвижи. Този път се появи съобщение от Боряна: „Мамо, какво означава това? Обади се веднага!“.
Тя включи телевизора и увеличи звука.
Мария много добре си представяше какво се разиграва от другата страна на телефона — объркване, негодувание, отчаяни опити да разберат как човек като нея, винаги уравновесена и предсказуема, би могъл да направи нещо подобно.
Същинската буря се разрази два дни по-късно. Звънецът на вратата иззвъня остро и настойчиво, почти като упрек.
Мария Николова се приближи с хладнокръвие и надникна през шпионката.
На прага стояха Петър и Боряна — с тен от почивката, но лицата им излъчваха раздразнение. Очевидно ваканцията им бе окончателно провалена.
Тя открехна вратата.
— Мам, съвсем ли си изгубила ума?! — разкрещя се Петър още от прага. — Какъв хотел? Получихме фактура, видя ли за какви пари става дума? Ще ни разориш заради някакво куче ли?! — Здравейте, деца, — отговори с равен тон Мария Николова. — Влизайте. Само моля, събуйте се — тъкмо измих пода.
Тази нейна невъзмутимост ги смути далеч повече от всяка възможна кавга.
