— Мамо, здравей, трябва ми помощ — гласът на Петър по телефона звучеше не толкова като молба, колкото като заповед, отправена към служител, който току-що е допуснал грешка. Мария Николова застина с дистанционното в ръка, без да е успяла да включи вечерните новини.
— Здравей, Петре. Нещо да се е случило?
— Нищо сериозно, не се тревожи — отвърна той с нетърпелив въздишка. — Просто с Ваня хванахме оферта в последния момент, утре сутринта летим. А за Барс няма на кого да го оставим. Можеш ли да го вземеш при себе си?
Барс. Огромен дог, който в нейния скромен двустаен апартамент заемаше почти толкова място, колкото старият гардероб.
— За колко време? — попита Мария, опитвайки се да прикрие предчувствието си.
— За седмица, може и за две. Зависи как се наредят нещата. Мамо, кой друг, ако не ти? Да го пусна в кучешки хотел — това си е направо мъчение. Ти знаеш колко е нежен.
Мария погледна към дивана, който току-що беше претапицирала в светъл плат. С месеци спестяваше за него, отказвайки си дребни удоволствия. Барс би го съсипал за нула време.
— Петре — започна тя колебливо, — неудобно ми е… Тъкмо приключих с ремонта.
— Какъв ремонт, мамо? — прекъсна я раздразнено той. — Преклеила си тапетите, голяма работа. Барс е обучен, само не забравяй да го извеждаш. Ваня вече ме натиска — трябва да приготвяме багажа. Ще го доведем след час.
Сигналите прекъснаха разговора. Без дори да попита как се чувства. Не се беше сетил да ѝ честити рождения ден от миналата седмица — навърши шейсет и пет. Цял ден очакваше обаждане, приготви любимата си салата, облече новата си рокля. Децата обещаха да дойдат, но така и не се появиха. Петър изпрати кратко съобщение: „Ма, ЧРД! Претрупани сме.“ От Боряна — нито ред.
А днес — „спешно ми трябваш“.
Мария се отпусна на дивана. Проблемът не беше в кучето, нито в бъдещите щети по мебелите. Истинската болка бе в унизителното осъзнаване на собствената ѝ роля — временна бавачка, резервен вариант, човек-функция. В спомените ѝ изплуваха онези години, когато децата бяха малки, и тя си мечтаеше, че един ден ще пораснат и ще живеят самостоятелно. А сега разбираше: по-страшно от самотата е да чакаш телефонен звън с притихнало сърце, знаейки, че ще се сетят за теб само когато имат нужда. Да се молиш за внимание, като жертваш спокойствието си и самоуважението си.
След около час се позвъни. На прага стоеше Петър с Барс на повод. Кучето влезе ентусиазирано и тутакси остави кални следи върху току-що измития под.
— Мамо, ето храната, играчките му. Разхождай го по три пъти на ден, помниш. Тръгваме, че ще изпуснем полета! — пъхна ѝ повода, целуна я набързо по бузата и изчезна.
Мария остана на вратата. Барс вече се ровеше около креслото, а от хола се чу звук на разкъсана тъкан. Погледна телефона си. Да се обади ли на Боряна? Може би тя ще я разбере? Но пръстът ѝ застина върху екрана. Дъщеря ѝ не се беше обаждала от месец. Сигурно е заета. Има свое ежедневие, свое семейство.
Но този път Мария не усети обичайната болка. Вместо това я обзе нещо различно — хладно, ясно и съвсем трезво усещане. Достатъчно.
На сутринта Барс, в опит да демонстрира обич, скочи в леглото и остави два огромни кални отпечатъка върху бялото покривало. Диванът в хола вече имаше три разкъсвания, а любимият ѝ фикус, който грижливо отглеждаше пет години, лежеше с оглозгани листа на пода.
Мария посегна към шишенцето с валериан и си наля няколко капки. После набра сина си. Отговорът не дойде веднага — във фоновия шум се чуваше плисък на вълни и смяхът на Ваня.
— Мамо, какво има? Тук е прекрасно, морето е супер!
— Петре, за кучето… Апартаментът ми е в разруха. Диванът е на парчета, не мога да го удържа.
— Какво говориш? — изуми се той. — Барс никога не е късал нищо. Сигурно го държиш затворен. Трябва му пространство. Мамо, моля те, стига. Тъкмо пристигнахме и искаме да си починем. Разхождай го повече и ще се кротне.
— Разхождах го два часа сутринта! Дърпа толкова силно, че едва не паднах. Петре, моля те, намери му друг дом. Не мога да се справя.
Настъпи мълчание. После гласът му стана остър.
— Сериозно ли говориш? Ние сме на другия край на света. Как да го взема? Ти сама се съгласи. Или искаш да зарежем всичко заради твоите капризи? Това е егоистично, мамо.
Думата „егоистично“ я прониза. Тя, която отдаде живота си на тях — сега била егоистка.
— Не е каприз, аз просто…
— Мам, край. Ваня донесе коктейлите. Забавлявай се с Барс. Ще се разбирате чудесно. Целувки. — И отново сигнал.
Мария усети как ръцете ѝ треперят. Седна на кухненския стол, далеч от хаоса. Безсилието я стискаше като тъмна сянка. Реши да потърси Боряна — винаги е била по-умерена.
— Здравей, Борянче.
— Здрасти, мамо. Спешно ли е? На съвещание съм.
— Да. Петър ми остави кучето си и замина. Не мога да се справя — руши всичко, страх ме е, че ще ме ухапе.
Боряна въздъхна тежко.
— Мам, щом Петър те е помолил, значи е било важно. Нали сме семейство? Ще купите нов диван. Петър ще се погрижи. Може би.
— Не става въпрос за мебелите! Става дума за това как се отнасят с мен. Просто ме постави пред свършен факт.
— А какво трябваше да направи? Да те моли на колене? Мам, моля те. Ти си пенсионерка, имаш достатъчно време. Погости си с кучето. Хайде, началникът ме гледа. Чао.
Мария остави телефона на масата. Семейство. Каква странна дума. В нейния случай това означаваше група хора, които се сещат за теб само когато си им нужен, и те обвиняват в егоизъм, ако откажеш.
Вечерта се звънна. Разгневената съседка отдолу стоеше на прага.
— Мария! Вашето куче вие вече три часа! Детето ми не може да заспи! Ако не го успокоите — викам полиция!
Барс, застанал зад Мария, радостно залая, сякаш потвърждаваше всяка дума.
Тя затвори вратата. Погледна кучето, което махаше с опашка в очакване на похвала. После се обърна към разкъсания диван. И към телефона.
Вътрешно се надигаше усещане — не болка, а сдържано, тежко раздразнение.
Мария винаги се е опитвала да изглажда конфликти — с думи, с разбиране, с търпение. Но нейните аргументи, чувствата ѝ, логиката ѝ — не интересуваха никого. Сблъскваха се със стена от снизходително безразличие.
Тя хвана повода.
— Хайде, Барс, време е за разходка.
