Той не се изплаши от нас — значи всичко е наред у дома. — Но как така?
Защо?
Защо не можех да помръдна? — хлипах безутешно. — Това, което учените наричат сънна парализа, — обясни неочаквано точно баба. — А според нас — домът пази. Домовият се е настанил върху гърдите ти, за да се увери, че си от нашите.
Може би е усетил тревогата в теб.
Не се плаши от него.
Той е добър.
Пази къщата.
Опитай се да заспиш.
Но сънят така и не дойде.
Стоях завита в одеялото, вперила очи в баба.
Когато разбра колко съм разстроена, тя ми разказа една стара история.
Историята, която някога ѝ споделила нейната близка приятелка Лилия.
Лилия имала дъщеря — прекрасната Нина.
Съпругът ѝ, Иван, загинал трагично при работа в гората, когато момиченцето било още съвсем малко — не повече от няколко месеца.
Болката, която ги връхлетяла, била неописуема.
Лилия почти не се отделяла от люлката на детето си, изплашена и за себе си, и за него.
Една нощ се събудила с усещането, че не е сама в стаята.
През прозореца се процеждала лунна светлина, и точно до главичката на Нина, в сянката на люлката, стояла висока тъмна фигура — мъж, загърнат в дълъг до земята плащ.
Лицето му било скрито в сянката на качулка.
Стоял неподвижно, без нито един звук, и гледал към детето.
Лилия се вцепенила от ужас.
Опитала се да извика, да се втурне към дъщеря си, но тялото ѝ не ѝ се подчинявало — не могла да помръдне.
Така останала, сякаш цяла вечност, докато мъжът се разтворил във въздуха, изчезвайки без следа.
Сцената се повтаряла в още няколко нощи.
Същата мрачна сянка се появявала на същото място и изчезвала по същия начин — без звук, без следи.
Лилия напълно се лишила от сън, изтощена от страх и мъка.
Започнала да си мисли, че това е духът на Иван, дошъл да се сбогува с детето си. Но видението било толкова чуждо и злокобно, че не ѝ носело никакво утешение.
В отчаянието си потърсила помощ в местната църква и разказала всичко на стария отец Георги.
Той я изслушал внимателно, без да я прекъсва. — Дете мое — проговорил меко той, — не всичко, което се явява в образа на нашите покойници, наистина е те.
