Сякаш някакво миниатюрно и почти безтегловно същество крачеше по дървения перваз на прозореца.
Разнесе се едва доловим, но отчетлив звук: *топ-топ-топ-топ*.
Беше като че ли някой дребен и лек настъпваше с бързи стъпки по дървената повърхност.
Не можех да откъсна поглед, а по гърба ми преминаха ледени тръпки.
Сянката с лек скърцащ звук се спусна върху стария кухненски масив под прозореца. *Топ-топ*.
Стъпките ѝ звучаха сухо и равномерно.
След това се прехвърли върху табуретката. *Топ-топ*.
И вече стоеше на пода.
Малките крачета побързаха по дъсчения под, насочвайки се направо към бабината легла.
Сянката я обиколи, и аз усетих как краят на завивката при краката ми леко се огъна под някакъв невидим, но осезаем натиск.
Беше като котка, която почти безшумно се прокрадна по краката ми с меките си лапи.
Внезапен леден хлад прониза тялото ми, а после — пълна тишина.
Вцепенението изчезна така бързо, както се беше появило.
Изкрещях от ужас и с треперещи пръсти запалих лампата, отскубвайки се от леглото. — Бабо!
Бабо, събуди се!
Баба се пробуди веднага, не от уплаха, а заради вика ми.
Изправи се в леглото, погледът ѝ беше ясен и спокоен. — Тихо, детенце, тихо.
Не викай.
Какво се случи?
Видя ли нещо?
Задъхана, със сълзи в очите и задавена от думи, ѝ разказах всичко.
За сянката, за стъпките, за невидимата котка.
Баба ме слушаше внимателно, без да се изненадва или да показва страх.
Тежко въздъхна и ме погали по косата с грубата си, загрубяла от труд ръка. — Спокойно, мило мое.
Това е той.
Духът на дома.
Домовият.
Минал е да провери владенията си.
Щом е бил тук, значи всичко в къщата е наред.
