Селцето Криводол се намираше в усамотен край, далеч от главните пътища, изгубено сред безкрайни нивя и дъбови горички.
Къщите тук бяха стари, с потъмнели от времето и дъждовете фасади, украсени с резбовани рамки на прозорците, зад които мътните стъкла напомняха слепи очи.
Въздухът винаги бе наситен с уханието на прясно окосена трева, дим от комините и деликатния аромат на узрели горски ягоди, които ние, децата, беряхме по краищата на гората.
Но най-силното притегателно място, което ме връщаше тук всяко лято, беше баба ми — Мария Георгиева.
Тя беше снажна, жилава жена с ръце, умели както в градинската работа, така и в кухнята и при събирането на лековити треви.
Лицето ѝ, прорязано от дълбоки бръчки, приличаше на карта на някогашни забравени пътища и излъчваше тиха, дълбока мъдрост.
Именно при нея пристигнах, за да избягам от градския шум през онова лято, което се запечата в съзнанието ми не само с мириса на ябълки и сено, но и с нещо по-дълбоко и неуловимо.
Август беше в разгара си, жарък и безмилостен.
Баба прекарваше целите дни на колене в градината, опитвайки се да спаси реколтата си от сушата — единствената ѝ утеха и гордост.
Аз се стараех да ѝ помагам, колкото ми стигаха силите, но жегата бързо ме побеждаваше, и не след дълго се оттеглях под сянката на старата ябълка с книга в ръка.
В онзи ден баба се забави повече от обичайното сред лехите. — Ще довърша още малко морковите и цвеклото, а после — както искаш, внучко — каза тя, изправяйки се и изтърсвайки буци пръст от челото си.
Слънцето вече се снишаваше към хоризонта, обагряйки небето в пурпур и злато. — Бабо, скоро ще се стъмни съвсем — опитах се да я спра, но тя само махна пренебрежително с ръка.
Върнах се вкъщи, разпалих печката и претоплих зелевата супа.
Тя се прибра, когато навън се бе спуснала гъста, кадифена тъмнина, нарушавана единствено от църкането на щурци и редките примигвания на светулки.
Баба едва се държеше на краката си от умора.
Лицето ѝ бе покрито с прах, а погледът ѝ издаваше изтощение. — Няма да ям, дете — изрече тя с пресипнал глас, докато с усилие сваляше тежките си ботуши. — Нямам сили, само да легна.
Без дори да се съблече, се отпусна върху широкото легло зад печката, което беше долепено до малкото прозорче, и почти веднага потъна в дълбок сън, напомнящ безсъзнание.
Покрих я със старо, износено юрганче, загасих керосиновата лампа и си легнах в леглото си до отсрещната стена.
Събуди ме необичайно усещане.
Отначало не можех да разбера какво става.
Тялото ми стана тежко и неподвижно, сякаш бе излято от олово.
Не можех да помръдна нито ръка, нито крак, нито дори да извикам.
Страхът ме стисна много по-силно от самото обездвижване.
Лежах, широко отворила очи, вперена в мрака.
Лунната светлина, прониквайки през прозореца, хвърляше блед правоъгълник върху бабиното легло, и в този призрачен отблясък съзрях нещо, което смрази кръвта ми.
На перваза, ясно очертан на фона на нощното небе, бе седнала… сянка.
Нито човек, нито животно — а именно малка, набита сянка, напомняща силует на дребен, много стар човек.
И тя започна да се движи.
Разнесе се тих, но отчетлив звук: *туп-туп-туп-туп*.
