Макар и да не казваше ни дума, с надеждата всичко някак да се нареди от само себе си, Марина вече не възнамеряваше да позволява да бъде изтривана от тази фамилия, сякаш е ненужна бележка в списък със забравени неща.
Тя отвори гардероба и извади куфара.
Звукът от ципа на старата чанта прозвуча по-силно от всяка кавга, която някога бяха водили.
Този път бе взела решение и нямаше връщане назад.
Куфарът, поставен до вратата, беше ясен знак — разговорът е приключен.
Вътре сложи само най-необходимото: дрехи за първите дни, лаптопа и документите си.
Николай стоеше на дивана — пребледнял и объркан. — Сериозно ли говориш? — измъкна се най-сетне от устата му. — Заради някакви дреболии?
Марина се обърна към него и застина. — За теб може да са дреболии.
За мен — това е целият ми живот.
Работата ми, спокойствието ми, личното ми пространство.
А майка ти непрестанно го нарушава, а ти си затваряш очите.
Николай се изправи. — Но тя ми е майка…
Не мога просто… — Никой не ти казва да избираш между нас — прекъсна го тя. — Искам само да ѝ покажеш границите.
Да ѝ обясниш, че имаме наше семейство, наш свят.
Ако не го направиш ти — изборът ще се наложи да направя аз.
Той се приближи, сякаш искаше да я спре, но точно тогава вратата се отвори с трясък — на прага стоеше Галина Борисова, държейки ключовете. — Донесох пай! — обяви бодро, но като видя куфара, застина. — Какво значи това?
Марина я погледна спокойно — както не бе правила отдавна. — Заминавам, Галина Борисова.
Ако смятате, че този дом е ваш, нека остане такъв. — Какви глупости говориш?! — избухна свекървата. — Николай, кажи ѝ, че няма право да постъпва така!
Николай не помръдваше.
Погледът му се луташе между майка му и съпругата.
— Кажи го, Николай — повтори тихо Марина. — Кажи, че това е нашият дом.
Че имаме право на лични граници.
Той не отговори.
И в това мълчание тя усети окончателния му избор.
Хвана куфара, наметна палтото си и отвори входната врата. — Ако искаш семейство — научи се да го защитаваш — каза тя на тръгване.
Вратата се затвори след нея.
Коридорът потъна в тишина.
Тежестта в гърдите ѝ остана, но за пръв път от много време насам — дишаше свободно.
Марина знаеше: пред нея стои нещо ново.
И това ново ще бъде само нейно.
