Цифрите и таблиците на екрана в този момент бяха единственото, което ѝ даваше усещане за контрол.
Те се бяха превърнали в нейното убежище – последната нишка на стабилност, към която можеше да се вкопчи.
Едно нещо ѝ беше напълно ясно: ако в това семейство някой трябваше да очертае границите, то това щеше да бъде тя.
През цялата нощ Марина едва беше склопила очи.
Николай легна до нея, но между тях не се размениха никакви думи.
Дишането му беше спокойно и равномерно, сякаш се беше изолирал от всичко, което се случваше.
А тя остана будна, с широко отворени очи, отново и отново въртейки една и съща мисъл в главата си: ако всичко продължи по този начин, ще загуби не само работата си, но и себе си.
На сутринта, още преди Николай да се събуди, Марина прибра лаптопа и документите в чантата си и се отправи към коворкинг пространството.
Сред непознати хора и равномерния ритъм на клавиатурите, за първи път от дълго време насам, почувства облекчение.
Никой не нахлуваше, не я укоряваше, не режеше слушалките ѝ с ножица.
Когато вечерта се прибра, усети миризмата на борш във въздуха.
Николай седеше в кухнята. — Майка мина — каза той без излишни обяснения. — Направи вечеря.
Марина остави чантата си на стола. — Отново без да се обади предварително? — Просто искаше да помогне. — Той вдигна очи. — Защо ти е толкова трудно да приемеш участието ѝ?
Вътре в нея всичко се сви, като стегнат възел. — Николай, уморих се да живея като трима души под един покрив.
Това е нашият дом.
Нашият.
А майка ти се държи така, сякаш съм просто наемателка тук. — Преувеличаваш.
Тя иска само най-доброто. — Най-доброто ли? — Марина се засмя горчиво. — Това ли е доброто — да ми чупи вещите?
Да омаловажава работата ми?
Да се появява без покана?
Николай се намръщи. — Твърде емоционално реагираш. — Не, Николай.
Просто най-сетне започвам да реагирам.
Преди мълчах.
Преглъщах.
Но вече не мога повече.
Приближи се до него и се подпря с ръце на масата. — Или ще поставиш граници на майка си и ще ѝ обясниш, че това е нашият дом, или… — тя спря, но погледът ѝ остана непоколебим. — Или какво? — тревожна нотка проряза гласа му. — Или си тръгвам.
Думите ѝ увиснаха тежко във въздуха, окончателни и необратими.
Николай отвори уста, сякаш искаше да каже нещо, но така и не изрече нито дума.
Само отклони поглед.
И тогава Марина разбра: решението вече е взето.
