А после стана така — парите свършиха.
И тогава всички се появиха, всяка събота без изключение.
Казваха ми: „Хайде, налей и нещо за пиене“.
Марийка, която работеше с мен, ми подхвърляше: „А ти пак си донесла, все едно вода сипваш“. А аз: „Е, каквото има, това е — взимай, каквото дават“.
Някакво пиво беше останало при нея.
Сварихме от онези сиренки един разтопен кашкавал за супа — стана много вкусен.
И сварихме макарони.
Марийка отскачаше за нещо, свързано с пиенето.
Имаше макарони, кисели краставички, сипваш си от супата и от макароните. „Все едно сме в Италия“, казвахме си.
След това всички се разотидоха.
Аз дори казах нарочно: „Страх ме е, че съм закъсала — без пари и за дълго“.
Така се видя кой кой е.
Останаха само Александър Иванов, Колев… няма да изброявам всички.
Хора с добро сърце останаха.
Аз бях подготвена за всичко.
Времето беше такова — особено, всичко се разкриваше като на длан.
Тежко, с кръв по ръбовете.
Но, ако Бог гледа, значи има причина.
