На мен ми е още далеч пътят до хора като Глория, например.
Честно казано, така и не успях да заделя пари.
Но ще ви кажа нещо, което е важно за мен.
Тогава изобщо не осъзнавах значението на това, че изведнъж разполагам със средства.
Не го проумявах.
Баща ми винаги ме съветваше: „Спестявай за черни дни.“ А аз го питах: „Какви черни дни, какви ги говориш?“ И щом се появяха пари, аз веднага ги харчех, за да помогна на някого.
На един – апартамент, на друг – кола, на трети – костюми, китари, а и дарения за домове за деца.
Да, разбира се, и за дом за деца.
Гледах едно предаване – едно момче беше много болно.
Обадих се от читалището в Севлиево чак до Пловдив.
Майка ми каза: „Имаме пари, просто ги дай на тази баба, тя ще ги закара в Пловдив.“
Момчето обаче… оживя – не, не оживя.
Главният лекар ми се обади: „Много жалко, такова добро дете беше… но почина.“
Какво можех да направя? Казах: „Оставете нещо на бабата.“
Какво друго?
От една страна, е хубаво, че не съм се вкопчвала в парите като стиснат рицар над съкровище.
И не ме е страх, че вложихме всичко в тази къща в село Голяма Желязна.
Само е тъжно, че хората понякога се държат така странно, така нечовешки.
