Разговор инициира Владимир Павлов.
Георги го познавах и винаги съм имала добро отношение към него.
Мисля си, добре, ще отида да чуя какво иска да каже.
Може пък да даде някакъв съвет.
Първото, което попита, беше какво точно ме тревожи.
Обясних му, че това, което не мога да приема, е усещането за пълна безнаказаност.
Мога да се откажа от всичко, да преглътна и преживея каквото и да било, но безгрижието по отношение на нашето семейство ме притеснява дълбоко.
Виждам в това нещо много тревожно — ще се упражнят върху нас, а после какво очаква вас?
Тогава той ме попита дали имам намерение да си тръгвам.
Отговорих, че не виждам причина да напускам.
А той каза: „Да, наистина… Прегледах тук някои неща…“ — и на бюрото му лежаха куп документи, свързани с Антон: какво бил казал, как се бил изказал.
Владимир Павлов каза: „Разбираемо е — човекът е бил развълнуван, той е емоционален, артистична натура.
Не виждам нищо, заради което трябва да се притеснявате.“
Отвърнах му: „Но поне можехте да кажете, че вече няма свобода на словото.“
Той ме увери, че всичко е наред и няма причина за тревога.
Ала аз усещах, че нещо не е както трябва.
Имаше напрежение, което не се изричаше, но се усещаше във въздуха.
Дори го целунах за довиждане.
Казах: „Прощавай, Георги“.
И вътрешно знаех, че навярно това е последната ни среща.
Всичко беше прекалено просто, прекалено гладко — и това го правеше едновременно приятно и обезпокоително.
„Ще уредим, ще проверим, ще забраним.
Живейте спокойно, вие сте наша национална гордост.“
