— Скъпа, трябва да обсъдим нещо, — каза Павел, като нежно я прегърна.

— Разбира се, говори. Сигурно имаш нещо приятно за мен, — отвърна Аня с намек в гласа, очаквайки подарък или новина за пътуване.

— Ами… — Павел замълча за миг, чудейки се как да подходи, притеснен от реакцията на жена си. — Това е изненада, но… не точно от тези, които очакваш. След три дни пристигат родителите ми заедно с Маша. Тя иска да кандидатства в Историческия факултет, а те решили да разгледат столицата. Ще останат за малко, само за седмица. Маша ще яви изпитите си и всичките ще се върнат вкъщи…

Павел не успя да довърши.

— Какво?! — викна Аня, сякаш се бе опарила от нещо.

Тя скочи от леглото и започна нервно да се разхожда из стаята.

— Сигурно се шегуваш! — възмути се тя.

Лицето ѝ поруменя от гняв.

— Цяла година стоя затворена тук, дишам този прах и мръсотия. Не помним дори кога за последно сме ходили някъде. А вместо да ме заведеш поне на море, каниш вашите, и то с това хлапе?

— Не говори така за сестра ми! — раздразни се Павел. — Ще отидем където искаш, но когато ми дадат отпуск. Ако не си забравила, парите не падат от небето. Ти напусна работа, а аз никога не съм ти забранявал да работиш. Сега се оплакваш, че ти е скучно. Докато аз довършвам последните си седмици в офиса, нека и нашите останат тук и ги посрещни, както трябва. Нали си добра домакиня. Не се сърди.

Павел я целуна по бузата, но тя рязко се отдръпна.

— Няма да чистя и да се грижа за твоите роднини. И недей да настояваш, — каза категорично Аня.

— Мила, не искам да чистиш. Просто направи за тях това, което и без друго правиш за мен всеки ден. Моите са много културни хора, — продължи да я убеждава Павел.

Той наистина проявяваше героично търпение в такива ситуации.

— От три години не са ни идвали на гости и нямаше да дойдат, ако не беше кандидатстването на Маша.

— Знаеш ли, писна ми да готвя и чистя, дори за двама ни! — обидено заяви Аня, стисвайки устни. — Колко пъти вече ти казвам да ни наемеш домашна помощница, а ти все измисляш оправдания. Виж ми ноктите! Дори маникюр не мога да направя заради миенето на чинии.

Павел едва преди година бе станал топ мениджър във голяма компания и купи апартамент. В момента не разполагаше с възможности да плаща на домашен персонал.

А Аня не работеше откакто сключиха брак, вярвайки, че основното достойнство на съпруга е портфейлът. Тя се занимаваше със себе си и пазаруване на скъпи вещи, но постепенно този живот я доведе до депресия, за която си изкарваше нервите на бедния си мъж.

— Омръзна ми да те моля! — каза строго Павел. — В крайна сметка, три години изпълнявам всяка твоя молба. Надявам се, че можеш да направиш поне една за мен.— Омръзна ми да те убеждавам! — строго ѝ каза съпругът. — В крайна сметка, три години изпълнявам всяко твое желание до последната подробност. Надявам се, че можеш да изпълниш поне едно мое.

С тези думи той грабна куфарчето си и излезе.

На Аня изобщо не ѝ се искаше да се кара със съпруга си. Знаеше, че може да загуби всичко заради това. Но да посреща тези роднини от провинцията, да им поднася чай, да прибира масата след тях… Това беше непосилно за нея.

Самата мисъл за това я караше да потреперва. За да се освободи от стреса и да отмъсти на Павел, тя взе неговата карта и се отправи към мола с намерението да я източи напълно.

Вечерта обещаваше да бъде интересна. Докато Аня подреждаше покупките си, съпругът ѝ се върна от работа.

— Нищо не съм сготвила, не успях — каза тя небрежно.

— Аничка, добре. Извинявай. Прекалих, нали? Това няма да се повтори. Просто на моите роднини наистина, ама наистина им е важно да дойдат. Ето малък подарък като знак на благодарност, че ще ги изтърпиш! — каза Павел с нежност и ѝ поднесе малка кадифена кутийка с поредните златни обеци.

Той винаги използваше този трик, когато трябваше да убеди Аня да направи нещо, и тя вече беше свикнала.

— Е, добре, простен си — промърка тя с ехидна и кокетна усмивка, разглеждайки новото бижу.

Настъпи денят на пристигането на роднините.

— Мамо, тате, настанявайте се! — каза Павел, когато родителите му, с компактни чанти в ръце, влязоха в апартамента. — Здравейте, бъдещи студенти!

Хилаво момиче се хвърли на шията на по-големия си брат.

— Павлушка, най-сетне се видяхме! Ти изобщо ме забрави, нито идваш, нито звъниш, бизнесмен си станал! — пошегува се Маша.

— Не, Машка, не съм ви забравил, помня ви всички. Просто е време за работа. Ще се видим вечерта, чао.

Павел замина, а домакинята се зае да посрещне гостите.

— Сядайте да обядвате — каза тя сухо. — Но искам веднага да предупредя, без да се обиждате. Аз рядко готвя и повече няма да го правя скоро. Пържени картофи с бекон, които обичате, за съжаление нямам – всичко е диетично.

Павел ме предупреди за гостите в последния момент. Занапред ще трябва да се храните в кафене. В апартамента има две свободни стаи, настанете се там. И, моля ви, веднага отнесете чантите си натам. Живеем в приличен апартамент, а вашите чанти са стояли дълго на гарата – много са мръсни. А теб, Маша, те предупреждавам – не можеш да използваш моята козметика.

— Е, какво посрещане ни сервира тя — каза майката на Павел на съпруга си. — Нещо ми се отщя да разглеждам столицата.

Всеки ден, докато Павел беше на работа, Аня създаваше ад на неговите роднини. Родителите му се стараеха да прекарват целия ден навън, разглеждайки забележителностите, само и само да не попадат на нервната си снаха, а седемнайсетгодишната Маша ходеше на изпити в института. Но щом някой от тях срещнеше Аня, тя веднага започваше да намира кусури във всичко.Аню я дразнеше фактът, че „провинциалните раздърпани парцали“ висяха в общия коридор, че банята оставала мръсна след като някой от гостите си измиел ръцете там. Но най-много критика получаваше Маша.

Аня и сама не разбираше защо не можеше да понася тази ъгловата девойка, която наскоро бе завършила училище.

Може би причината беше, че и самата Аня преди години бе точно такава, когато дойде в столицата, за да кандидатства в университет. Това се случи преди шест години, още преди да срещне Павел. Тя беше родом от Архангелск, живееше в общежитие и едва свързваше двата края. Но сватбата с перспективен момък, който тогава завършваше университета, преобърна живота ѝ. Сега тя се смяташе за важна дама и не искаше да вижда около себе си хора, които ѝ напомняха за нейното минало.

Един ден, когато Маша се готвеше за института, на Аня ѝ се стори, че Маша е използвала нейните парфюми.

— Ела тук! — извика тя на зълва си. — Нали те предупредих да не пипаш козметиката ми?!

— Какво говориш, Аньо? — изненада се Маша. — Наум не ми е минавало да вземам нещо твое.

— Ти за кого ме мислиш?! — крещеше истерично Аня. — Чувам миризмата на парфюмите си! Ти ги взе и се напръска с тях.

— Но какво ти става, Аня, успокой се! Това са моите парфюми. Донесох си ги от вкъщи.

— Как смееш да твърдиш, че в твоето село имате толкова скъпа парфюмерия? Ползваш само евтини боклуци, защото самата ти такава си! — Аня сякаш бе неудържима, темата за бедността и провинциалния живот явно беше много болна за нея.

Но Маша не бе от страхливите. Тя пристъпи към Аня, погледна я право в очите и отвърна със суров тон:

— Престани да ме обиждаш. Ти самата си от Архангелск, ако си забравила. Никога не пипам чуждо, защото родителите ми са ме научили на честност. Но кой те е възпитавал теб да бъдеш такава грубиянка, не знам.

— Ти просто… — Аня вече се канеше да се нахвърли на младата си зълва, но точно в този момент Павел се прибра.

Той се намеси и попита какво се случва.

— Ами, сестричката ти е откраднала парфюмите ми — заяви жена му.

— Аз дори не знам как изглеждат или къде ги държиш — оправдаваше се Маша. — А жена ти просто не е добре, тя се нахвърли върху мен, защото ѝ се е привидяло нещо.

— Е, няма да се занимавам повече с женски караници. Аньо, успокой се. Прибрах се от работа уморен и искам да си почина. Докога ли ще продължава това? — каза отчаян Павел.

И всъщност всичко това наистина го бе довело до ръба.

— Когато твоето семейство напусне този „гостоприемен“ апартамент! — изсъска жена му.

Два дни по-късно, когато семейството на Павел си тръгваше и той ги изпращаше, майка му каза така, че Аня да я чуе:

— Не знам защо реши да се ожениш за нея. Но добро от това няма да излезе.Аня вече беше готова да изтича след свекървата си и да ѝ наговори куп гадости, но вратата след роднините на съпруга ѝ се хлопна. Жената отново изпадна в истерия.

— Не, ти само виж! Поканих я в моя апартамент, готвих за тях, почиствах тук като прислуга, а тя… Павли, така повече не може да продължава! Забранявам ти да общуваш с родителите си и сестра си!

— Прекрачваш граници — отвърна строго мъжът. — Първо, аз съм възрастен, самостоятелен човек, ти не можеш да ми забраняваш нищо. Второ, аз съм синът на своите родители и съм задължен да общувам с тях, да им помагам, а ти постоянно ги въвличаш в сцени. Ако продължиш така, ще се караме непрекъснато.

— Скъпи, но те просто не ме понасят — каза нежно Аня, осъзнавайки, че може да загуби всичко. — Общувай с когото искаш, помагай на когото искаш, но, моля те, направи така, че аз повече никога да не ги виждам.

— Добре — опита се да смекчи тона Павел.

Няколко месеца съпрузите живяха в относителен мир. Павел се стараеше да се обажда на родителите си само когато Аня не го чуваше, например докато беше по магазините. Не искаше да се кара с жена си.

Но сестра му Маша се отказа да кандидатства в университета и дори не дойде за резултатите от изпитите, защото отношението на Аня я беше шокирало.

В деня на рождения ден на майка си Павел реши да я поздрави и да изпрати пари вкъщи. Телефонният разговор за това беше чут от Аня.

— Как можа да ѝ изпратиш толкова много? А нашето семейство?! — възмути се тя.

— Анют, все пак на мама ѝ е юбилей, и като неин син съм длъжен да ѝ направя хубав подарък. Тъй като не мога самият да отида и да ѝ купя нещо, изпратих пари. Знаеш добре как живеят те с татко. В това няма нищо лошо, още ще спечеля, на нас ни стига за всичко, още нямаме деца. Между другото, кога най-накрая ще започнеш да мислиш за тях?

— Сега не говоря за това! — изкрещя Аня в ярост. — Ако възнамеряваш да даваш всичко, което изкарваш, на оная ти рода, за какви деца изобщо може да става дума, пак тях ще изхранваш, а не своите си!

— Това вече е прекалено… — отвърна Павел, докато обмисляше ситуацията. — Знай, че ти провали кандидатстването на сестра ми в университета. Тя не пожела да дойде тук втори път, защото смята, че всички тукашни хора се държат като теб.

— Е, и правилно! Точно така е! — разгорещи се още повече Аня. — Тук не трябва да приемат разни селяндури с отворени обятия. Гледай се, ти си почти директор на голяма компания, а се разправяш с разни провинциалисти, които само ти изсмукват парите!

— Анют, — търпението на Павел започваше да свършва. — Чуй ме внимателно, имаш някаква обсесия относно провинциалността. Не можеш ли сама да забравиш откъде дойде, от малко селце? Но ти успя да изградиш живота си, благодарение на мен, а защо сестра ми няма право да учи тук, да си намери работа, да се омъжи? С какво е по-лоша от теб?

Аня отново осъзна, че е прекалила. Опита се да прегърне съпруга си, но той се дръпна.

— Прекрачваш всички граници. Помисли за поведението си. Инак започвам да се съмнявам, че изобщо си се омъжила за мен от любов — каза Павел и излезе за работа, тресвайки вратата.

Аня беше много разгневена. Според нея свекървата беше настроила сина си против нея и тя не искаше да ѝ даде шанс да развали живота ѝ. Първоначално жената си капна валериана, за да се успокои, но нищо не помогна, гневът я задушаваше отвътре. И тогава реши да го излее върху свекървата.

Аня набра номера на свекървата си. Лидия Сергеева отговори, надявайки се, че снаха ѝ е решила да я поздрави и може би да оправят отношенията си, но очакванията ѝ не се оправдаха.

— Слушайте ме внимателно, Лидия Сергеева — започна ледено Аня. — Не знам какво сте наговорили на сина си, но сега Павел не иска нито да говори с мен, нито да живее с мен. А на вас подаръци изпраща. Така че, желая ви този ден да стане най-нещастният в живота ви. Да не изпитате никаква радост, никакъв спокоен сън, само проблеми! Чухте ли? Само проблеми! — завърши Аня, стискайки телефона така силно, че той едва не се счупи.Лидия Сергеева беше смаяна. Нали беше нейният юбилей, а тя не очакваше такава жестокост от снаха си…

Сдържайки сълзите си, жената мълчаливо прекъсна разговора. След като се поуспокои, тя се обади на сина си и му разказа всичко.

Когато Павел се прибра вкъщи, не си направи труда да бъде учтив с жена си:

— Аня, — каза той без увъртания. — Знам, че съсипа рождения ден на майка ми. След разговора с теб кръвното ѝ се покачи ужасно. В последно време правиш само това – вредиш на мен и на моите близки. Между нас вече нищо не е останало. Студена и злобна си. Не знам дали има смисъл да продължаваме да живеем заедно.

— Но, миличък, прости ми, поддадох се на емоциите — промълви Аня, осъзнавайки, че всъщност сама е разрушила всичко.

— Може би — каза студено Павел. — Но не мога просто така да се помиря с теб. Чуй ме добре – от днес нататък ще живееш в стаята за гости, защото не искам да спя с теб в едно легло.

Няма нужда повече да готвиш или да чистиш за мен.

Не си все пак слугиня, нали? Няма да наемам чистачка, ще се храня навън, а стаята си мога да поддържам сам. Не ми е трудно. Нямам предразсъдъци, че това е унизително или някакъв провинциален срам. За мен от днес ти ще си просто съседка. Ако реша да се върна при теб, ще ти кажа. Но ако не го направя — извини ме, ще подготвим документите и ще се разделим. Това е. Не ме закачай.

Аня беше ужасена. Тя знаеше, че сама е провалила всичко. В действителност, дълбоко в себе си, тя обичаше Павел, но любовта ѝ към хубавия живот беше много по-силна.

Осъзнавайки какво е направила, Аня се опита да промени ситуацията. Редовно организираше романтични вечери за Павел, вършеше цялата домакинска работа, променяше прическите си и облеклото, за да привлече вниманието му, купуваше му подаръци и всячески се стараеше да му угоди.

Но в съзнанието на Павел сякаш нещо се беше пречупило. Той виждаше, че жена му се старае да се поправи, но желанието му да възстанови връзката с нея така и не се появяваше.

Шест месеца живяха като съседи, докато един ден в компанията на Павел не дойде нова колежка. Казваше се Юлия. Младата жена тъкмо се беше развела и имаше сложно житейско положение – живееше в нает апартамент и често се лишаваше от необходимото. Но въпреки това тя не падаше духом и беше много лесна за общуване.

Павел беше впечатлен от самостоятелността ѝ, от решителността ѝ да постига всичко сама, без да зависи от никого. Постепенно, без дори да осъзнава, той започна да ѝ отделя все повече внимание. Те често се виждаха, а един ден Юлия му призна, че не ѝ е безразличен, но никога не би имала връзка с женен мъж.

След дълги размисли Павел взе решение. Хвана Юлия за ръката и я заведе в дома си, решен да промени живота си завинаги.

— Аня, не искам да те нараня — каза той, когато жена му замръзна на прага с кана в ръце, гледайки двамата в пълно недоумение. — Няма да те оставя на улицата, но те моля да приемеш това с разбиране. Запознай се, това е Юлия. Обичам я и искам да създам нов живот с нея. Развеждаме се. И няма смисъл да я обвиняваш, както направи с Маша – това няма да промени нищо.

Ошашавена, Аня изпусна каната, която падна и се счупи – точно както се разби и брака ѝ.

— Как можа да постъпиш така с мен? Ти обеща да се върнеш… — прошепна тя.

— Казах, че е възможно — отговори кротко Павел. — Но тогава още не знаех, че ще срещна човек, който иска да бъде с мен и да се старае заради мен, без да се нарича прислужница.

Дереккөз