– Надя… – започна той, но тя вече бе обърнала гръб и тръгна към кухнята, затваряйки вратата след себе си с рязък трясък.
Надя седеше на кухненския стол, стиснала в ръце чаша с изстинал чай. До нея на масата лежеше телефонът ѝ, чиито екран мъждукаше от непрочетени съобщения. Приятелките ѝ, научили за решението ѝ, изпращаха окуражаващи думи: „Браво, Надя, отдавна трябваше да го направиш“, „Такъв човек не заслужава сълзите ти“. Но сълзи нямаше. Вместо тях в нея се бореха тишина, облекчение и неясен страх.
Какво следва сега? Десет години брак. Десет години, през които тя си затваряше очите за телефонните му разговори посред нощ, за аромата на непознат парфюм, за нескопосаните му обяснения. През цялото време Надя се стараеше да бъде „добра съпруга“ – приготвяше вечеря, переше ризите му, усмихваше се на семейни събирания, дори когато вътрешно се раздираше от обида. Вярваше, че Иво ще се промени. Че ще си припомни онези мечти – за деца, за пътешествия, за къща извън града. Но вместо това той безвъзвратно се отдалечаваше, изграждайки свят, в който тя беше само красив фон.
