– Надя, пак си разбрала всичко наопаки. Моля те, да поговорим спокойно, без този театър.
– Театър ли? – почти извика тя, но веднага се спря, щом забеляза, че вратата на съседката се е открехнала. Надя заговори по-тихо, ала всяка нейна дума отекваше като плесница. – Десет години търпях твоите „просто приятелки“, късните ти прибирания, „служебните срещи“. Стига вече, Иво. Върви си.
С пръст му посочи чантата до вратата – в нея набързо бе натикала част от неговите дрехи: тениски, дънки и любимото му кожено яке. Тя лежеше там като немо доказателство за окончателното ѝ решение. Иво се загледа първо в чантата, после в Надя, и за пръв път от дълго време в очите му проблесна неувереност.
