Тя се върна мислено към онзи първи ден в дома на Димитър Василев.
Помнеше как я посрещна на прага – висок, с посребрени коси, строг на вид, ала с топлина в погледа. „Ти вече си стопанката тук — каза ѝ тогава. — Щом Иван те е избрал, значи и аз уважавам решението му.“
После дойдоха онези спокойни вечери в кухнята, когато само те двамата оставаха будни, споделяйки чаша чай.
Свекърът ѝ търсеше мнението за работата в къщата, дори за дребни неща. „Имаш ум в главата, Еленче. Пази го. И пази Иван.“
Той ѝ се доверяваше — което значеше, че е видял в нея онова, което другите не искаха или не можеха да забележат.
Но след смъртта му всичко се разпадна.
Мария Петрова като че ли захвърли преструвките си, а Иван… той се оказа безволев.
Не намери сили да застане срещу майка си, леля си, племенника си.
Предпочете по-лесния път — да приеме най-лошото за съпругата си, вместо да я защити.
Сега Елена шофираше из вечерния град и за първи път от години насам усмивката се появи спонтанно на лицето ѝ.
Усещаше умора, вярно.
Имаше и онова усещане за празнота след всичкия вик и болка.
Но под тази празнота се прокрадваше нещо ново — усещане за свобода.
На задната седалка бе оставила чанта с пари — от продадения дом.
Тези средства ѝ стигаха, за да започне на чисто.
Да вземе децата и да заминат някъде, където никой няма да я съди зад гърба ѝ или да търси начин да я нарани.
В калъфа на телефона ѝ бе записан номерът на Георги Николов.
Истински нотариус.
Почтен човек.
И… сам.
Той ѝ бе предложил, съвсем деликатно, да се опознаят по-добре.
Засега не бе решила какво да отговори.
Но за първи път от дълго време ѝ беше спокойно от мисълта, че има до себе си някой, на когото може да се довери.
— Сега всичко започва, — прошепна тя и натисна педала на газта.
