Беше ледено.
Усещането бе чуждо, почти отблъскващо. — „По документи…“ — повтори той с насмешлив тон. — „Наистина ли вярваш, че не разбирам как си ги уредила?“ — „Иване…“ — пристъпи тя напред, ала ръцете ѝ леко трепереха, а връзката с ключове иззвъня в тишината. — „Какво говориш?“ — „Само истината,“ — намеси се свекърва ѝ, стискайки листовете така силно, че кокалчетата ѝ побеляха. — „Най-сетне синът ми прогледна.“
Леля Виолета изпуфтя доволно, а Борис се ухили и изпусна струя дим право към Елена.
Вътре в нея нещо се разпукваше.
Преди би се разплакала, щеше да се опита да се обясни, но сега — не.
Сълзите останаха някъде дълбоко зад очите, заменени от необичайна, студена решителност.
С бавни движения тя извади телефона от чантата си.
Настъпи пълна тишина. — „Ало?“
„Георги Николов?“ — гласът ѝ прозвуча равнодушно, почти непознато дори за самата нея. — „Да.“
„Приемам.“
Прекъсна разговора и се наведе към чантата.
Извади от папката няколко документа.
Хартията изпука тихо, но сякаш отекна като изстрел. — „Това е договор за продажба на имота.“ — „Кой имот?“ — Иван сбърчи вежди. — „Къщата, в която всички вие живеете.“ — отвърна тя, като вдигна глава.
В очите ѝ се четеше нещо ново за тях — дълбоко и непоколебимо спокойствие. — „Тя вече не ви принадлежи.“
Цветът от лицето на леля Виолета изчезна.
Борис изпусна угарка и с бързо движение я стъпка.
Свекървата се залюля, стискайки гърдите си. — „Лъжеш!“ — изрече Мария Петрова, гласът ѝ бе задавен. — „Не си имала силата!“ — „Имах.
И го направих.“ — Елена прибра документите, сгъвайки ги внимателно. — „Имате месец.
Новият собственик ще започне ремонт.“
Тя отвори вратата на гаража и запали двигателя.
Моторът изръмжа и с този звук се разпиляха последните остатъци от тяхната самоувереност. — „Елена,“ — рече Иван, този път в гласа му прозвуча нещо, което отдавна бе изчезнало — несигурност. — „Изчакай.
Може да стигнем до споразумение.“
Тя го погледна спокойно и отвърна тихо: — „Не.
Вече е късно.“
Когато колата потегли, Елена усети как товарът върху гърба ѝ се вдигна.
Но заедно с облекчението нахлуха и спомените.
