Като че ли огромна тежест се вдигна от гърдите ѝ.
Той се появяваше у дома без покана, ровеше из хладилника, размествал продуктите, сякаш това бе неговото място.
Скоро започна открито да настоява: — Апартаментът на баща му е мой по право!
— И гаражът също!
— Това е семейна собственост!
Елена понасяше всичко мълчаливо, но усещаше ясно — напрежението се натрупва и неминуемо ще избухне.
И ето че сега Мария Петрова, с разпалено лице, стоеше пред вратата на гаража и крещеше с размах: — Отваряй веднага! Колата е нужна на сина ми!
— Ако не я дадеш, ще изхвърчиш оттук!
До нея бе леля Виолета, с присвити очи, а Борис — с усмивка на уста и запалена цигара в ръка.
Малко по-нататък, сякаш случайно, се бе присъединила съседката Снежана — обикновено мила, но този път погледът ѝ бе някак виновен, примесен с едва прикрито задоволство от чуждото нещастие.
Елена стоеше безмълвна и ги слушаше.
Знаеше добре — каквото и да каже, ще бъде използвано срещу нея.
Но в нея вече напираше ярост.
Тогава леля Виолета извади някакви документи и заяви: — Завещанието от бащата на мъжа ти не важи.
— Ето доказателствата!
Снежана добави със зле прикрито злорадство: — Видях Иван в кафене с жена. Прегърнати бяха.
В този миг светът на Елена се разклати.
Усещането ѝ за реалност се изпари, а въздухът заседна в дробовете ѝ.
И тогава се появи Иван.
Пристъпваше бързо, съсредоточен, държеше телефона и не поглеждаше настрани.
Но вместо да заеме мястото до своята съпруга, той прие всяко обвинение от майка си и леля си без колебание. — Според документите… — произнесе с усмивка. — Или може би ще обясниш как точно са попаднали при теб?
Елена усети, че животът ѝ се разпада в този момент.
Погледна мъжа си така, сякаш срещу нея стоеше напълно непознат.
Лицето му ѝ бе до болка познато — всяка черта, всяка бръчка на челото, жестът, с който винаги палеше цигара… и въпреки това всичко ѝ се струваше чуждо, далечно, безвъзвратно изгубено.
