В двора на гаражния кооператив цареше тишина.
Краят на август носеше натежал въздух, примесен с прах и мирис на бензин.
Слънцето вече се спускаше към хоризонта, обагряйки ръждясалите метални врати в златисто-червени тонове.
Елена стоеше зад решетъчната порта и стискаше здраво връзка ключове.
Студеният метал неприятно лепнеше по кожата ѝ, сякаш сам изричаше: „Всичко се разпада и не можеш да го удържиш“.
Тя вече бе наясно: този път няма да мине мирно.
Мария Петрова, майката на Иван, се канеше да удари.
През годините тази жена бе натрупала гняв, години наред се преструваше, че приема снахата си — и ето, моментът за отплата беше дошъл.
Някога нещата изглеждаха съвсем различно.
Елена се омъжи за Иван, изпълнена с обич и надежда.
Той ѝ беше опора — висок, уверен в себе си, със светъл ум.
С него се чувстваше сигурна, сякаш животът ѝ е защитен от здрава каменна стена.
Но с времето по тази стена се появиха пукнатини.
А началото на тези пукнатини водеше към неговото семейство.
Мария Петрова никога не прие Елена истински.
На сватбата се усмихваше насила, а после прошепна на приятелката си: „Сигурно го е хванала заради жилището“.
Леля Виолета винаги добавяше: „Да, да, личи си, хитра е“.
А племенникът Борис още тогава се въртеше наоколо — самоуверен, ненаситен, с поглед, който сякаш заявяваше, че всичко му принадлежи.
Свекърът ѝ, Димитър Василев, обаче беше от друга порода.
Сдържан, честен човек.
Той уважаваше Елена, имаше ѝ доверие дори повече, отколкото на собствения си син. „Ти си стопанката тук, умна си — каза ѝ веднъж, когато Иван не беше вкъщи. — Знам, че никога не би навредила на децата.“
След неговата смърт Елена почувства, че е изгубила единствения си съюзник в този дом.
След погребението започнаха да се случват странни неща.
Иван стана по-отдалечен, често се задържаше на работа, понякога изчезваше в командировки за цели уикенди.
Колкото и да се опитваше да поговори с него, той отвръщаше с кратки, отсечени реплики: „Стига“, „Изморен съм“, „Ще говорим по-късно“.
А майка му, напротив — сякаш се събуди за нов живот.
