— Здравей, Ивайло. Влизай, трябва да поговорим сериозно.
Той я прегърна, но в погледа му се четеше само един въпрос. Елена поклати леко глава — ще обясни по-късно.
В кухнята майка ѝ вече беше пуснала чайника.
— Седни. Чай ще пиеш ли?
— Не, благодаря. Росица Тодорова, кажете направо: по каква причина отменихте сватбата?
— Защото не си подходящ за дъщеря ми. Нямаш образование, нито собствено жилище, нито стабилно бъдеще. Какво можеш да ѝ дадеш?
— Обичам я.
— С любов не се живее. Не топли, не нахранва. Елена заслужава по-добро.
Ивайло стисна ръцете си в юмруци, но гласът му остана спокоен:
— А Елена какво мисли?
И двамата впериха поглед в нея. Майка ѝ — уверена, че ще се подчини. А Ивайло — с надежда в очите.
Елена отвори уста, но думите не излязоха. Ивайло посегна към телефона си и започна бързо да скролва.
— Добре. Щом ресторантът е отказан — ще намерим друг. Цветята сами ще ги купим. Музика може да се пусне от колонки. Ще повикаме приятел фотограф. Всичко ще уредим.
— Не разбираш, — прекъсна го майката му. — Сватбата няма да се състои.
— Не вие ще решите това.
— А кой, според теб? Елена? Погледни я — не може да продума. Защото знае, че съм права.
Елена се разтрепери.
— Престани да решаваш вместо мен! На тридесет и две години съм — знам какво искам!
— И какво искаш? Да живееш в нает апартамент с две стаи? Да родиш дете и да се чудите как ще го изхраните? Не за това те възпитах!
— Възпита ме за себе си! За да се хвалиш пред хората — дъщеря с титли! А че съм нещастна на работа — това не те вълнува. Аз искам простичко щастие, а не признание!
Ивайло се изправи.
— Знаете ли какво, Росица Тодорова, трябва да ви покажа нещо.
Извади от вътрешния джоб на якето си лист и го сложи на масата.
— Договор за покупка и продажба. Купих апартамент. Двустаен, ново строителство. Беше ми изненада за Елена по случай сватбата.
Майката побледня.
