— Да го докаже? Че държи на мен? Че е готов да изгради живот с мен?
— Че е способен да издържа семейство! Да осигури стабилност за бъдещето на децата. А вие с какво разполагате? Живеете под наем и сте затънали в кредити. Аз, на твоята възраст, вече имах собствено жилище.
— Което ти завеща баба ти!
— Това няма значение. Важното е, че разполагах със свое. А твоят Ивайло с какво може да се похвали? Количка втора употреба и заем за телевизор?
В този момент телефонът извъня. Беше Ивайло.
— Ели, какво става? Веско ми каза, че ресторантът е отменен. Това някакво недоразумение ли е?
Гласът му звучеше объркан. Елена си го представи как стои в офиса, неразбиращ какво се случва.
— Ивайло… мама отмени всичко.
— Как така?
— Свърза се с всички – фотографа, музикантите, декоратора… всичко е отменено.
Настъпи дълго мълчание. После той издиша тежко:
— Тръгвам веднага.
— Недей, тя…
— Идвам, Ели. Ще съм при теб след час.
Елена се върна в кухнята. Майка ѝ вече редеше краставиците в бурканите.
— Ивайло идва.
— Добре, нека дойде. Ще му обясня защо не сте подходящи един за друг. Един разумен мъж ще разбере и ще се оттегли.
— А ако все пак се оженим? Просто ще отидем в ЗАГС-а и ще подпишем?
Майка ѝ я погледна с погледа, който Елена познаваше още от дете — твърд и непреклонен, като стомана.
— Тогава забрави за този апартамент. И за мен. Няма да стоя и да гледам как съсипваш живота си. Решавай – или сигурно бъдеще с моята подкрепа, или твоя предприемач и пълна независимост.
Елена не можеше да повярва на ушите си. Пред нея не стоеше жената, която ѝ е помагала нощем с дипломната работа, а някаква непозната, готова да разруши щастието ѝ в името на свои убеждения.
Звънецът на вратата проряза настъпилата тишина. Ивайло бе пристигнал по-рано.
— Аз ще отворя — каза майката.
Тя отвори вратата. На прага стоеше Ивайло — косата му разрошена, ризата му смачкана.
— Здравейте, Росица Тодорова.
