Сгреши.
Първо крещя, плюеше слюнки, после я удари с всичка сила и стисна през зъби: „Утре да си се отървала от тази грешка.“
Елена инстинктивно сложи длан върху корема си.
От всичките му викове и обиди остана едно ясно: не искаше дете и дори не беше сигурен, че е негово. „С кого си го направила?“ Кой знае как щеше да се подреди животът ѝ, ако тогава не беше послушала Станислав и майка си, които в един глас повтаряха: „Не сега.“
Може би щеше да има син или дъщеря… Но какво значение има вече.
Все едно с онова неродено дете си отиде и част от душата ѝ — важна, незаменима.
И тогава Елена започна да гледа на живота си с други очи — като птичка, затворена в клетка: стои зад решетките, не смее нито да запее, нито да чурулика, движи се само там, където ѝ позволят.
Ако господарят е в добро настроение — ще я погали по главата, ще я нахрани от ръка, ще ѝ се усмихне.
Но ако се събуди накриво — ще ѝ прекърши врата без да се замисли.
Трябваше да избяга, докато още е цяла.
Майка ѝ не я подкрепи — както и очакваше. „Глупачка си, Елена.
Щеше да си живееш спокойно.
На какво ревеш?
Не ме търси.
Сама си го надроби, сама го сърбай.“
И за първи път Елена направи избор сама: събра багажа и замина да работи в чужбина.
Да, за дълго.
Да, трудно беше.
Да, нямаше опит.
Но поне беше далеч.
С Борис се срещнаха на Камчатка: той караше риба, тя — като всички останали — я преработваше.
Обикновен мъж, без претенции, уравновесен и спокоен — забеляза я веднага.
А тя отсече: „Тук съм заради работа.
Не ми трябват любовни истории.
Сигурно и ти имаш жена и деца вкъщи, а тук се правиш на свободен.“
Борис се засмя и ѝ показа ръката си: „Виждаш ли?
Няма халка.“
Елена присви очи строго: „Познавам ви аз, тия ‘неженени’.
На вахтата всички сте уж самотни.“
Макар и изморена, с ръце, натежали от умора, тя усещаше една неочаквана лекота и вътрешна радост.
През онази първа година времето беше диво, а заплащането зависеше от свършената работа: бурите се редуваха, фабриката спираше, а мечтите за собствено жилище се разпадаха.
Изкараха по-малко от очакваното и Елена реши: стига толкова, не си струва.
За такива пари можеше и у дома да работи.
След Нова година Борис ѝ писа в „Однокласници“: ще ходи ли пак на смяна?
Елена вече не искаше да стои вкъщи — готова беше да замине веднага.
Майка ѝ я тормозеше с упреци и неканени посещения, а и Станислав пак се появи: „Свърши ли ти драмата?
Върни се — още не е късно.“
Елена отговори на Борис, че няма против да тръгне, но заплащането я е подвело — и забрави.
Докато не ѝ се обади отново — тогава избухна: „Какво си се залепил?“ Борис обясни: шефът на съседната фабрика го потърсил — предлага частично място плюс процент; имали нужда от жени. „Идваш ли?
Видях как работиш.“
Елена, изненадващо за самата себе си, се съгласи.
Нямаше какво да губи.
До последно не вярваше, че ще стане, но когато лично ѝ се обади директорът — сърцето ѝ се сви от страх.
