Борис толкова увлечено и с такъв ентусиазъм подреждаше двора на новия им дом, че напълно забравяше за обяд или вечеря.
А и апетит не особено го мъчеше.
Най-много да си налееше чаша кафе по време на кратка пауза и веднага се захващаше отново за работа.
И то — ако Елена не се появеше с термоса, вероятно щеше и на въздух да кара.
Елена също не стоеше със скръстени ръце.
Домът, останал пуст над три години, изобилстваше със задачи: да се измие нещо, да се закрепи, да се поправи, да се стегне.
Честно казано, с къщата бяха ударили кьоравото.
Дори и с факта, че бе стояла без стопани толкова време, пак си беше късмет.
Попаднаха на обявата съвсем случайно.
Търсеха си къща в родния край, а тази изскочи в емисията — на съвсем друго място.
И погледът направо се залепи.
Отвориха обявата, зачелиха се, загледаха се в снимките.
Голяма, спретната, добре поддържана.
До оградата — ябълки и вишни, подреден цветен кът с георгини и рози, криволичещи пътечки, а отстрани — мек тревен килим.
Широка поляна с равна зеленина, внушителна бреза, а от другата страна на пътя — водоем: неясно дали езеро или изкуствено езерце.
В Борис веднага проблесна мисълта: „Такова да беше нашето!“ Парцелът — необятен, просторът — осезаем дори през екрана на телефона, чак му се прииска да се хвърли в тревата.
Още един огромен плюс — отсреща нямаше нито една къща.
А водоемът, обграден с върби, приковаваше погледа.
Риболовът му беше на сърце.
Не че беше маниак и не пръскаше пари по въдици, но да поседи край водата с плувка в ръка, когато има време — това си беше истинска наслада.
За душата: тишина, вътрешни разговори, а накрая — прясна, току-що уловена риба на скара.
Личеше си веднага — стопанинът е пазил и обичал този дом.
Дворът — поддържан до блясък, ремонтът вътре — стилен и с вкус, не по клише, а с вложено сърце.
Стаите не просто просторни — направо огромни и изпълнени със светлина; мебелите — подбрани с усет; атмосферата — топла и уютна.
Не така изглежда място, което някой е изоставил без жал.
Те с Елена бяха обиколили какво ли не — и големи, и тесни; и такива, в които не ти се влиза, и такива, където веднага усещаш, че си на мястото си.
Ала „своето“ така и не намираха.
Все нещо ги отказваше — или цената беше прекалена, или се появяваха скрити дефекти, или изскачаше нещо друго.
Бяха минали почти шест месеца, а така и не се решаваха да се разделят с спестеното, дори за да си имат свой дом.
Сякаш някакъв невидим знак им казваше: „Още не е моментът“.
И изобщо не бяха планирали да оставят всичко зад гърба си и да се преместят в съвсем непознат град, ей така, на сляпо.
Но съдбата си знае своето.
Борис тогава маркира обявата с „харесване“ и от време на време я преглеждаше тайно.
Цената — солена.
Беше проучил средните стойности на имотите в онзи малък град и знаеше — тази оферта не е от евтините. „Защо ли продават?“ не му даваше мира. Не издържа и писа на собственика: „Има ли възможност за договаряне на цената?
И в какви граници?“ Цял ден Борис отваряше приложението през няколко минути — дали няма отговор?
Да не би да го е пропуснал?
Продавачът мълчеше.
Не беше влизал в мрежата от над седмица.
Борис изчака още два дни, после въздъхна: „Явно не ни е писано — здраве да е“.
Но после забеляза, че и Елена тайно прелиства обявата, въздиша, гледа снимките с тъга.
Той се пошегува: „Ами ако просто тръгнем нанякъде, Елен?
Да вземем точно тази къщичка и да започнем наново.
