Борис се уплаши. Привечер хвана куфара си, натъпка набързо дрехите и се отправи към автобусната спирка. По пътя срещна шестокласник с разстояние между предните зъби.
— Напразно бързаш — въздъхна момчето. — Автобусът няма да дойде. Повреден е.
— Откъде знаеш? — попита Борис.
Момчето не отговори и продължи по пътя си. И наистина — автобусът не се появи. Но през нощта тя отново дойде.
— Всички са се опитвали да избягат — каза Валя. — Но никой не успява.
В погледа ѝ се четеше тъга.
— Имало ли е и други?
— Не помня. Никой не помни. Годината се точи и точи. Вие все пристигате. Но ти си различен.
— Защо?
— Не всички ме допускаха до себе си. Плашеха се. А изход няма.
— Аз и не искам да си тръгна — излъга той. — Там и без това нямам място.
Извади снимки на сина си.
— Това е моето момче. Но носи чуждо фамилно име.
— Защо?
И Борис ѝ разказа историята си с Нина.
— Тя ще съжалява, че те е изгубила — каза Валя уверено.
— Откъде знаеш?
— Разбирам от жени.
Борис отново се загледа в лицето на сина си на снимката.
— Тогава ми кажи какво се е случило тук.
— Сега не.
— Пожарът ли? Ти ме помоли да разбера. Всички казват — електрическа инсталация.
Валя само поклати глава.
— Лъжа.
Тези думи се загнездиха дълбоко в него. На следващия ден се осмели да заговори с Мария. Отначало тя се държеше настрана, но изведнъж лицето ѝ се промени.
— Понякога ми се струва — прошепна тя, — че съм преживявала тази година вече. Отново и отново.
Борис застина.
— Какво имаш предвид?
— Знаех, че Маша ще нарече гарвана — мишелов. Знаех, че ще дойдеш при мен след часа и ще попиташ. Всичко се повтаря. Ние сме в капан.
— Но как е възможно това?
Мария се разтрепери.
— Не знам. Само усещам, че нещо липсва. Или някой.
Погледна го така, сякаш търсеше отговор.
— Може би липсва Валя? — прошепна той.
Мария застина.
— Какво знаеш за нея?
— Малко.
— Подиграваха ѝ се. Наричаха я мърлячка. Винаги беше сама. После… изпитите…
Гласът ѝ секна. Очите ѝ изгубиха блясъка си.
— После — нищо. Само мирис на изгоряло.
Борис потръпна. Всичко започваше да се навързва — призрачната девойка, димът, изтритите спомени.
Ден преди изпитите, Мария му призна:
— Страх ме е за теб. Ние ще останем тук завинаги, а ти ще изчезнеш.
Борис се усмихна нервно:
— Това е някакво отклонение, изпарения или нещо такова… Не се тревожи.
Но тя поклати глава.
— Никой не вярваше.
След това добави:
— Трябва да се срещнем с нея. В котелното. Само през нощта.
Борис си помисли, че това прилича на детска игра за призоваване на духове. Но се съгласи.
Нощта ги завари двамата. Вътре се носеше миризма на изгоряло и метал. Светлината от фенера в ръката на Борис едва пробиваше гъстия мрак. Огромни котли стърчаха като неми стражи. В центъра на помещението имаше старо огледало.
В него двамата не се отразяваха, но оттам ги наблюдаваше Валя — бледа, почти прозрачна, с отпуснати клепачи.
— Валя — повика я Борис.
Тя не помръдна. Само произнесе:
— Никой не помни. Само аз. Само аз нося тази тежест.
— Не е вярно — пристъпи напред Мария. — Аз помня. Всяка година. Всяки път срещах любовта и я губех в онзи пламък. Достатъчно.
Валя вдигна очи. В тях нямаше гняв — само умора.
— Защо сте тук? Да ми кажете, че съм луда?
— Не — отвърна твърдо Борис. — Да ти кажем, че не си виновна.
На лицето ѝ се появи горчива усмивка.
— Всички са виновни. Те ме тормозеха. Аз ги мразех. Пожелах да изчезнат — и те изчезнаха. Аз съм причината.
Гласът ѝ се разпадна на множество други — като хор на отчаянието.
Борис прекрачи през миража на горящия коридор и улови ръцете ѝ — ледени и леки.
— Не. Ти просто искаше болката да свърши. Но ги задържаш тук. А те отдавна са свободни. И време е да ги пуснеш.
Мария се приближи и я прегърна през раменете.
— Прости им. И на себе си. Ние ти прощаваме. Време е.
В погледа на Валя проблесна съмнение. Но после проблясна и надежда. Тя затвори очи, сълзите ѝ се стекоха по бузите и оставиха след себе си чисти пътеки.
Чу се трясък, сякаш стъкло се строши на парчета. Виденията изчезнаха. Мракът стана обикновен. Въздухът — лек.
Валя стоеше между тях — едва видима.
— Толкова съм уморена — прошепна тя.
— Знам — отвърна Борис. — Свърши се.
И тя се разтвори в тишината.
Останаха само той и Мария. А отвън за първи път от много години започна да се съмва истинско утро.
— Тръгваш си — каза Мария. Не беше въпрос, а констатация.
Борис кимна.
— Прости ми. Има кой да ме чака.
Тя наведе поглед.
— Разбирам. Благодаря ти за всичко.
— Не съм направил нищо особено.
— Ти ни освободи — прошепна тя. — Спаси ни от забвението.
Борис въздъхна тежко.
— Само че не успяхме да спасим Валя.
Мария го погледна право в очите.
— Всички носим вина. И аз. Видяхме колко ѝ беше трудно, но никой не ѝ подаде ръка. Единствено ти опита.
Той не намери думи. Разбра нещо важно — всеки влачи своята вина. И той беше изоставил собствения си син, избрал гордостта вместо борбата.
Протегна ръка и докосна бузата на Мария.
— Оттук нататък ще бъде по-добре.
Сълзите ѝ се изляха. Гърдите му се свиха от болка. Обърна се. Знаеше, че ако остане още миг — няма да успее да си тръгне.
Тръгна към новото, където някъде го чакаше момчето му и, може би, Нина.
Никога нямаше да бъде обичан от нея така, както от Мария. Но сам още не знаеше кого ще обича завинаги.
