Момичето се появи посред нощ. Навън дъждът шибаше прозорците, а Борис отвори вратата без колебание, въпреки че тук нямаше познати, които биха го потърсили по това време. Тя стоеше на прага и го гледаше изпод тъмните си мигли. От лицето ѝ се стичаше вода, а Борис се отдръпна назад, за да ѝ направи място.
— Ще ме пуснеш ли? — гласът ѝ прозвуча приглушено, сякаш идваше от дълбока шахта.
— Влизай.
Беше боса. Борис не можеше да повярва — възможно ли е да е изминала целия път през мократа нощ така, съвсем сама? Под електрическата светлина изглеждаше по-млада, почти като ученичка. По бузата ѝ се виждаше неравна следа, напомняща изгаряне.
Борис се беше преместил в този край заради Нина. От младини я обичаше, но след гимназията тя замина за друг град, а той остана — не можа да изостави майка си. Завърши университета, започна работа като учител в същото училище, в което беше учил, и точно тогава Нина се върна. Беше мълчалива, неразгадаема, чужда. Не разказваше нищо за себе си, не търсеше работа, само понякога се разхождаше вечер с него.
Този път Борис взе инициативата. Вече не беше онзи срамежлив младеж. Вярваше, че между тях има нещо. Поднасяше ѝ цветя, канеше я на кафе, изпращаше я до дома ѝ. Понякога тя оставаше да пренощува. Слушаха дискове със Стинг, взимаха нови филми от видеотеката, разговаряха за всичко. Борис дори гледаше годежни пръстени, макар и да усещаше, че е рано — почти нищо не знаеше за живота ѝ.
И тогава тя забременя.
Борис се зарадва — прие го като шанс. Но Нина изведнъж заяви:
— Това ще бъде само мое дете. Ще носи моето фамилно име. А бащиното ще е различно.
Той остана безмълвен.
— Но… това е и мое дете — прошепна Борис.
Тя поклати глава.
— Не казвай на никого. Разбра ли?
Борис се опита да я убеди, да говори с нея, но тя беше непреклонна. И после добави:
— Обичам друг. И искам да съм свободна за него.
Тези думи го пронизаха по-дълбоко, отколкото очакваше. Когато Нина роди момченце през лятото, той все пак отиде до родилното, но тя мина покрай него, сякаш бе непознат. Тогава Борис се отказа от всичко, напусна работа и замина за първото село, където търсеха учител.
В отдела по образование само отбелязаха:
— Оттам никой не се връща.
— Толкова ли е добре? — пошегува се Борис.
— Не съвсем…
Школото се оказа странно. А още по-особен беше самият поселищен живот. Не можеше да определи какво точно не е наред, но едно усещане за скрита загадка не го напускаше.
— Контингентът ни е сложен — каза директорката и не обясни повече.
Скоро сам разбра. Учениците или се държаха като сомнамбули, с които беше почти невъзможно да се общува, или напротив — бяха прекалено проницателни и задаваха такива въпроси, на които Борис не винаги имаше отговор.
Големите момичета го изтезаваха с поведението си — провлачваха крака в коридорите, кокетничеха с миглите си. А сега той гледаше неканената си гостенка.
— От училището ли си? — попита я той.
— Студено ми е — отвърна тя.
Борис ѝ донесе кърпа и одеяло, сложи чайника да загрява.
— Ти учител ли си?
— Да. Не съм те виждал преди. Завършила ли си вече?
— Може да се каже.
Те пиеха чай мълчаливо. Борис се чувстваше неловко: среднощ, непознато момиче и това напрягащо усещане за нещо неестествено.
— Как се казваш?
Тя поклати глава.
— Тук имената нямат значение. Забравят се.
— От селището ли си? Къде са родителите ти?
— Спят. Всички винаги спят. Или се преструват. Задаваш твърде много въпроси. Защо?
— Аз съм учител. Това ми е работата.
— Не буди спящите кучета.
Думите ѝ го пронизаха с ледена тръпка.
— Какво имаш предвид?
Тя остави чашата си.
— Ти си чужд тук. Чист. Не усещаш ли миризмата на дим?
— Какъв дим?
— Забрави. Ако някога усетиш мирис на изгоряло — запитай се откъде идва. И запомни отговора.
С тези думи изчезна.
На сутринта Борис почти повярва, че всичко е било сън. Но мокрите кърпи и чашата с чай свидетелстваха за нещо реално. Попита за нея Мария — млада начална учителка, с която бързо се сприятелиха.
— Знаеш ли момичето с белега?
Мария пребледня.
— Не… — отвърна тя.
Борис усети, че не казва цялата истина, но не можеше да разбере защо.
По-късно писа на Нина. Помоли я да провери нещо за селото. Отговорът ясен: „Не открих нищо особено. Само че преди няколко години тук изгоряла училищна сграда. Много деца загинали. Ужасна история.“
Той препрочиташе писмото. Сградата на сегашното училище изглеждаше стара, олющена, но не и току-що построена.
„Може би Нина се е объркала“, помисли си той.
През нощта момичето се върна.
— Здрасти — каза, сякаш нищо не се е случило. — Ще ме почерпиш ли с чай?
Отново беше боса, макар дъжд да нямаше.
— Винаги ли си без обувки? — попита той.
— Все ги крият. Туфлите.
— Кой?
— Останалите деца.
Той приготви чай. Седяха в мълчание. Отново го обзе онова странно чувство — нощ, необичайна гостенка, усещане за нещо нередно.
— Няма ли да те потърсят у дома?
— Не. Всички спят.
Тя държеше чашата с тънките си пръсти, после неочаквано попита:
— Ще ми помогнеш ли?
Борис се сепна.
— Как точно?
— Ти си чужд. Можеш да разбереш кой е виновен за пожара.
Думите ѝ прозвучаха като присъда. Борис си спомни писмото на Нина. Но Мария беше казала, че пожар не е имало.
Той го каза на глас.
— Тя не помни — прошепна момичето. — Тук никой не помни нищо.
В Борис се надигна студена вълна. Всичко започваше да прилича на нелеп сериал с паранормални елементи, но момичето пред него беше твърде истинско.
— Добре — обеща. — Ще опитам.
Писа отново на Нина, помоли да потърси вестникарски статии за пожара. Попита и за сина. Тя му отговори подробно, изпрати снимки на момчето и описа живота им. Борис разглеждаше фотографиите и си мислеше: „Какво правя тук? Мястото ми е до него.“ Но детето все още носеше чуждо име.
Започнаха отново да си пишат често. Говореха за всичко, както някога. Междувременно в селото всичко течеше еднообразно. Децата предсказваха бъдещето:
— Утре ще гледаме птици — казваше Борис.
— Ще има буря. По-добре във вторник.
И бурята наистина идваше.
Веднъж попита Мария:
— Какво стана с предишния учител по биология?
Тя пребледня.
— Не си спомням — прошепна и избяга.
На Нова година Борис искаше да отиде при роднини, но пътищата бяха затрупани със сняг. Нина по телефона беше разочарована, но обеща, че ще пише. Мария го покани да празнуват у тях. Беше се постарала — приготвила храна, създала уют. Борис изпитваше вина — сякаш ѝ даваше напразна надежда.
Пренощува при нея. А на сутринта, връщайки се, видя позната сянка на прага.
— Чаках те — каза тя с раздразнение.
— Извинявай. Бях при Мария.
— Ясно — отвърна хладно.
Пак седнаха на чай.
— Разбра ли нещо за пожара?
— Не.
Тя не възрази. Само мълчанието ѝ натежа повече от всякакви думи.
Скоро Нина изпрати плик със снимки на сина и изрезки от вестници. На пожълтяла страница пишеше: преди няколко години училището изгоряло по време на изпит по биология. Загинали деца и учител.
Борис се вгледа в размазаната снимка — и застина. Разпозна лица на момичета, които и сега учеха при него — същите, които флиртуваха в коридорите.
„Оцеляла е само една — Валя Георгиева“, гласеше надписът.
И на снимката я видя.
Момичето, което го посещаваше нощем.
Сърцето му се разтуптя диво. Светът около него се разклати.
