– Радвам се за теб – прошепна той, – но това не променя нищо.
– Как така не променя? – дишах на пресекулки. – Ще имаме дете! Нашето дете!
– Елица… – той затвори очи, сякаш думите ми го смазаха. – Имам отговорности. Не мога да постъпя по друг начин.
– Отговорности?! Към кого? – почти извиках. – Към майка си? Към онзи „кръг“? Или към жената, за която тя спомена?!
Погледът му рязко се извърна към мен. В очите му проблесна болка, но заедно с нея – и решителност.
– Да – отвърна кратко. – Трябва да се оженя за нея.
Душата ми се разсече като от остър нож. Отстъпих крачка назад, коленете ми трепереха.
– Значи… всичко между нас… беше лъжа? – прошепнах.
– Не! – той се приближи, гласът му се пречупи. – Не си го мисли! Обичах те… Все още те обичам… но…
– Но?! – прекъснах го, усещайки как сълзите ми парят по бузите. – Обичаш – и ме изоставяш? Обичаш – и ме предаваш?
Той скри лицето си в дланите. За миг изглеждаше напълно сломен. Но почти веднага се изправи, върна си хладната осанка.
– Решението е взето. Нямам избор.
Застинах. Светът около мен се разпадаше. Всичко, което беше наше, се превръщаше в прах тук и сега, в тази стая.
Погледнах към теста в ръката си – неголям предмет, в който се съдържаше щастието, което само тази сутрин изглеждаше безкрайно.
– Тогава запомни, Иван – изрекох тихо, но с непоколебим глас, – не ще позволя да бъда заличена. Ще имаме дете. И то ще знае кой е баща му и коя е майка му.
Той не отвърна. Просто се извърна и премина покрай мен, като че ли се страхуваше да срещне погледа ми.
Останах сама.
Стоях в средата на стаята и слушах как стъпките му заглъхват зад вратата. Иван си тръгна без да каже и дума повече. Дори не се обърна. Светът около мен се срина – като да се рони на пепел. Всичко, в което вярвах, се оказа илюзия – крехка и нетрайна.
Но когато отново погледнах към теста в дланта си, нещо вътре в мен се преобърна. Не. Не съм сама. Имам причина да продължа напред, да се боря. Поставих ръка върху корема си. Малко още, незабележимо същество, но вече ми даваше смисъл. Моето бъдеще.
Сълзите вече не течаха. Вместо тях почувствах странна, нова сила. Да, сърцето ми е разбито. Да, бях предадена. Но това няма да е моят край.
Спомних си как Румяна Христова ме гледаше с онзи студен поглед, сякаш съм нищо под токчетата ѝ. Спомних си думите ѝ, които ме раздираха отвътре: „Ти беше грешка. Той ще се ожени за друга.“
– Не – прошепнах. – Грешката не беше моя. Грешка беше, че им повярвах.
Минах през стаите и започнах да приготвям багажа си. Без бързане, без хаос. Спокойно, с ясна мисъл. Всяка вещ, която поставях в куфара, беше знак – не бягам. Избирам да тръгна по свой път.
Телефонът иззвъня отново. На екрана – името на Иван. Сърцето ми се сви, но не вдигнах. Нека сега той чака.
Седнах на ръба на леглото и за пръв път от сутринта наистина си поех дъх. Не съм вече жертва. Да, ще бъде трудно. Да, ще има изпитания. Но до мен ще бъде онзи, за когото си струва да се боря – моето дете. И бях уверена – ще направя всичко, за да го защитя. Дори ако трябва да застана срещу Лаврови и техния свят, където правилата се диктуват от сила и сделки.
Аз вече не съм сянка. Аз съм майка. И това е моят щит.
