– Примирявай се с истината, момиче, – каза Румяна Христова, изправяйки се. Токчетата ѝ отекнаха по пода с тежък звук. – Колкото по-рано си тръгнеш, толкова по-малко ще се налага да търпиш унижения.
Наведе се към мен, лицето ѝ се приближи толкова, че усетих аромата на скъпия ѝ парфюм.
– Иван вече е направил своя избор. И в него за теб няма място.
Стоях неподвижна, вцепенена като изсечена от камък. В съзнанието ми всичко се сливаше – думите ѝ, образът на Иван, нашите обети, халките, погледът му, топъл и нежен. И двете чертички на теста.
Стиснах юмрук, за да прикрия треперенето, и прошепнах:
– Няма да си тръгна. Той ще научи всичко от мен.
Свекърва ми само изсумтя, отдръпна се и приглади строгото си сако.
– Както искаш. Но помни: в тази игра печели силният. А този път това не си ти.
Обърна се и тръгна към вратата. Звукът от токчетата ѝ отекваше като удари на чук в гърдите ми.
Останах сама. И едва тогава си позволих да се разплача. Сълзите пареха, сякаш капеха врели игли по бузите ми. Но дълбоко вътре вече се зараждаше друго чувство – не само тъга, но и гняв.
Къщата потъна в мълчание, след като вратата след Румяна Христова се хлопна. Бях се облегнала на стената и усещах как тялото ми се разтърсва от вълни на трепет. Думите ѝ кънтяха в ума ми като присъда: „Ти беше грешка. Синът ми вече има друга жена.“ Механично пъхнах ръка в джоба, където все още се намираше тестът с двете черти. Щастието, което още сутринта беше изпълвало душата ми, сега се беше превърнало в нож, забит в сърцето.
Очаквах той да се обади. Надявах се Иван да пише, да дойде, да обясни. Времето се влачеше мъчително. Скитах из стаите, седях, после отново се изправях, неспокойна. Всяка минута се усещаше като цяла вечност. И изведнъж – звук от отваряща се врата. Сърцето ми подскочи. Той се върна.
– Иван! – побързах към антрето.
Влезе с уморен поглед, лицето му сериозно, без вратовръзка, с разкопчани горни копчета на ризата. Но вместо очакваното облекчение в очите му се четеше хладна отдалеченост.
– Здравей, – промълви кратко, прибирайки ключовете си.
– Чаках те… – думите се изтръгнаха от устата ми. – Трябва да ти кажа нещо… нещо важно.
– Елица… – прекъсна ме той. – Имаме нужда от сериозен разговор.
Застинах. Тонът му беше леден, и по гърба ми премина студена вълна.
– Какво искаш да кажеш с „разговор“? – попитах тихо.
Той влезе в хола, тръшна папка с документи на масата и се обърна към мен.
– Мама беше тук, нали? – попита спокойно.
– Да… – кимнах, усещайки как стомахът ми се свива. – Тя ми каза… неща… Иван, кажи ми, че не е вярно! Кажи, че е сбъркала!
Той не отговори веднага. В погледа му проблесна сянка на угризение, но се извърна, сякаш търсеше спасение в празнотата на стаята.
– Елица, – произнесе накрая, – наистина трябва да сложим край на всичко това.
– Край?! – приближих се към него. – Но защо?! Нали сме семейство! Нали сам каза, че щастието обича тишината! Венчахме се, Иван! Аз… аз съм бременна!
Думите излетяха, преди да успея да ги спра. Извадих теста от джоба и му го подадох. Ръцете ми трепереха, чертите на теста се размиваха пред очите ми.
Той погледна. Лицето му остана непроницаемо.
