– Кажи ми, Елица, ти разбираш ли защо съм тук? – усмивката ѝ изглеждаше кротка, но в погледа ѝ нямаше топлина – само лед.
– Ако трябва да съм честна… не напълно, – отвърнах внимателно.
– Исках да видя с очите си прищевката на сина ми. Сега вече съм спокойна – заблудата му приключи.
– Какво искате да кажете? – гласът ми трепна, неволно.
– Иван е сбъркал, като се е обвързал с теб. Не си му на нивото. Но за щастие всичко това е вече в миналото. Той взе решение – избра жена от своята среда.
Погледът ми се замъгли, светът сякаш се разлюля.
– Вие… имате предвид… – думите засядаха в гърлото ми.
– Точно така – ще се жени, – студено се усмихна Румяна Христова. – А ти, Елица, започни да събираш багажа си. Свободна си.
Дъхът ми секна. Щастието, което само допреди миг държах в шепи, се разпадна като стъкло.
– Женитба? – повторих като ехо, едва си поемайки въздух. Гласът ми прозвуча чуждо – дрезгаво, почти неузнаваемо.
– Да, мила. – Румяна се облегна назад, без да сваля очи от мен. – За сина ми ти беше просто моментно увлечение. Нещо, с което да разпусне, да усети тръпката. Но нищо повече от игра.
– Увлечение?.. – устните ми едва се движеха, а ръцете ми започнаха да треперят безконтролно. – Но ние… ние сме женени! Свързани сме!
Свекърва ми се засмя – тихо, но в този смях нямаше и следа от съчувствие.
– Наистина ли вярваш, че един подпис в паспорта има значение за хора като Иван? За мъже от неговата класа? Той просто се е забавлявал.
– Забавлявал?! – скочих, усещайки как гневът ме залива. – Нямате право да говорите така! Обичам го, и той ме обича!
– Обичате се? – едната ѝ вежда се повдигна. – След малко ще ми говориш за приказки и чудеса. Тези неща са за момичета от панелките, Елица. Но не и за сина ми.
Направих крачка назад. Сърцето ми блъскаше диво в гърдите. Исках да изкрещя, но думите заседнаха като буца.
– Вие… нищо не знаете за нас, – промълвих с усилие. – Щастливи сме! И скоро той… той ще стане баща! – думите излязоха от устата ми преди да успея да ги задържа.
Настъпи миг на мълчание. В очите ѝ проблесна не изненада, а нещо по-опасно – пресметливост.
– Бебе? – произнесе го бавно, сякаш опитваше вкуса на думата. – Е, тогава… още по-зле за теб.
– Какво? – не можех да схвана смисъла ѝ.
– Наистина ли мислиш, че това ще го задържи? – усмивката ѝ стана отровна. – Мъже като него никога не се обвързват трайно с жени като теб. Детето ще има баща, да. Но ти няма да имаш съпруг.
Всяка нейна дума бе като плесница. Отстъпих, усещайки как почвата под краката ми се разклаща.
– Вие… лъжете, – прошепнах. – Самият той ми каза: „Щастието обича тишината“. Имахме планове, мечти…
– Щастие? – прекъсна ме тя. – Просто се е срамувал от теб. Криеше те. Ти беше сянка, преходна заблуда. А истинската му съпруга е вече избрана.
– Не! – извиках, а гласът ми се пречупи в хлипане. – Това не е вярно!
