– Напусни дома ми, момиче! Синът ми избра друга жена – изрече свекърва ми с ледена усмивка. Думите ѝ пронизаха сърцето ми с остра, пареща болка.
– Какво… какво искате да кажете? Да не би… да се жени отново? – прошепнах невярващо, гласът ми трепереше, думите излизаха на пресекулки, задавени от сълзи, а сърцето блъскаше неудържимо, сякаш искаше да изскочи от гърдите ми.
А само преди няколко минути всичко изглеждаше различно. Всичко грееше от светлина и надежда. Държах теста с двете ярки черти в ръце и не можех да сдържа усмивката си. Сълзите се стичаха по бузите ми, но в тях нямаше ни капка тъга – само чиста радост. Смях се и плаках едновременно, усещах как светът се завърта около мен, а краката ми омекват. Но в сърцето ми се беше настанило едно-единствено чувство – вече не бях сама.
Този ден го бях сънувала. Представях си как ще кажа на Иван, как ще ме прегърне силно и ще прошепне, че това е най-прекрасното нещо, което ни се е случвало. В този миг си спомних как той нахлу в живота ми – без предупреждение, без покана, като буря, която помита всичко по пътя си. Погледът му ме погълна още тогава – в него сякаш светът спираше да съществува. Не успях да се съпротивлявам – любовта ме заля напълно.
А сега… стоях в банята, стискайки в ръце доказателството за нашето ново начало. Исках да изкрещя на целия свят, че ще ставаме родители. Погледнах се в огледалото – очите ми блестяха като на дете, изпълнено с щастие, а сълзите ми приличаха на малки искри. Изпитвах усещането, че всичко тепърва започва.
Хвърлих се към телефона. Пръстите ми трепереха, докато набирах номера му.
– Иван! – възкликнах възторжено, щом чух сигнала.
Но отговорът дойде с уморен, чужд тон:
– Елица, сега съм зает. Ще говорим по-късно…
И после – тишина. Беше прекъснал разговора.
Останах неподвижна, стиснала телефона. Всичко, което исках да му кажа, се разпиля в празното пространство. И тогава – ново позвъняване. Помислих, че се е обадил отново, но вместо вибрацията в ръката ми, прозвуча звънецът на входната врата. Хукнах натам с надежда, сърцето ми биеше лудо, дъхът ми се късаше – бях сигурна, че Иван е дошъл! Може би искаше да ме изненада!
– Ти си! – извиках радостно, разтваряйки вратата.
Но на прага не стоеше той.
Пред мен се изправи елегантна брюнетка, облечена в строг костюм, с пронизващ хладен поглед и остри черти. Очите ѝ бяха ледени, а излъчването – безпощадно. Онемях. Това беше Румяна Христова – майката на Иван.
– Р-Румяна Христова… – промълвих, несъзнателно скривайки теста зад гърба си. Вътрешно се свих – не можех да споделя радостта си точно с тази жена. Тя винаги ме гледаше с прикрито презрение, сякаш съм случайна гостенка, а не съпругата на сина ѝ.
– Може ли да вляза, Елица? – попита хладно, но вече прекрачваше прага, без да чака покана.
Отдръпнах се мълчаливо, докато токчетата ѝ отекнаха уверено по пода. В този дом тя се държеше така, сякаш ѝ принадлежеше напълно.
Помнех редките ни срещи. Помнех пронизващия ѝ поглед, който сякаш търсеше всяка моя слабост. Помнех онзи момент, когато бе попитала Ивана: „Сине, няма ли да ни запознаеш с дамата си?“. Този въпрос ме прониза до болка. Оттогава знаех – в нейните очи аз бях грешка. Неподходящата.
– Иван е на среща – изрекох неловко, опитвайки се да запълня тягостната тишина.
– Знам – отвърна с лека усмивка.
– Да ви предложа чай? – измъкнах се с надеждата да смекча напрежението.
– Нека… – съгласи се с тон, който подсказваше, че прави усилие.
Отидохме в кухнята. Посегнах да извадя чай, но тя посочи към шкафа:
– Иван пази тук колекцията си от китайски чайове. Напоследък е много увлечен, дори си е купил плантация.
Замръзнах. За това не знаех нищо. Сякаш част от живота му ми беше непозната, скрита. Думите ѝ пронизаха като нож.
– Ще го приготвя сама – добави тя и с лекота се разпореди в моята кухня.
След няколко минути пред мен стоеше чаша. Отпих – вкусът беше тръпчив, необичаен, съвсем различен от това, което обичам. Но кимнах мълчаливо.
