В Ивана се надигна гнев, който го заслепи.
Той вдигна пушката си, но преди да успее да направи нещо, вторият ездач го удари с камшика си.
Остра, пареща болка проряза челото му, и всичко потъна в мрак. …Събуди се по залез.
Наоколо цареше тишина, езерото бе спокойно, нямаше и следа от ездачите или момичето.
Но на челото му отново се бе появило петното. — Сън си е, каквото и да говорим — обади се старчески глас зад гърба му.
Близо до нисък хълм седеше дребен старец, с побеляла брада и тъжни очи. — Това не е обикновен хълм — посочи той с тояжката си. — Тук е положена моята избраница.
Мария се казваше.
Казаците я погубиха, а аз я погребах край водата.
Оттогава редовно идвам при нея. — А вие как се казвате? — промълви Иван едва чуто. — Иван — отвърна старецът, като го погледна право в очите. — Така ме наричаше тя.
В този миг младият Иван забеляза нещо странно: под побелелите кичури на стареца, по челото му се протягаше същият белег — напълно идентичен с неговия.
Когато се прибра у дома, вече беше късно. Изтощен и объркан, Иван почти не говореше.
Майка му ахна, щом видя белега на челото му. — Как така пак се появи?!
Нали го бяхме махнали! — Ще мине — отвърна уморено Иван.
Но най-силната му тревога беше свързана с Елена.
Как ли ще го погледне? Дали няма да се отвърне с отвращение?
През нощта се въртя неспокойно, в ушите му отекваха тропот на копита и викове.
На сутринта се втурна към огледалото.
Кожата му отново бе гладка, само едва забележим отпечатък напомняше за случилото се.
Иван въздъхна с облекчение.
Може би наистина всичко е било сън?
Но в ума му вече се оформяше друго намерение.
Хвана телефона и набра номера на майка си: — Мамо, приготви се.
Днес ще те запозная с някого.
Да, скоро ще имаш снаха.
