Иван извади телефона си, направи снимка и я изпрати на Елена — момичето, с което беше заедно вече осем месеца.
Обаче обхват нямаше, съобщението остана неизпратено.
Умората го връхлетя неочаквано.
Разпъна плаща си върху заоблен хълм при един храст и се отпусна, използвайки раницата за възглавница.
Слънцето го грееше меко, лек ветрец милваше лицето му, а съзнанието му постепенно се разтвори в съня.
Изведнъж тишината беше разкъсана от шум.
Някой се пробиваше през гъсталака.
Иван скочи рязко, сърцето му се сви от уплаха.
Ръцете му несъзнателно вдигнаха пушката.
Но от малинова гъстала изскочи не диво животно, а девойка.
Облечена беше в сарафан от груба тъкана материя, на краката ѝ — цървули.
Дебела плитка се люлееше зад гърба ѝ.
Иван онемя от изненада.
Момичето, видимо изплашено, отстъпи назад. — Иван се казвам! — извика той припряно, като преметна пушката си на гърба. — Не се бой, няма да те закача! — Наистина ли? — гласът ѝ трепереше. — Честна дума! — отвърна той, разтваряйки ръце в знак на мир.
Тя се хвърли към него и го сграбчи за дланта. — Скрий ме, добри човече!
Казаците ме преследват, ще ме довършат!
Родата ми вече не пощадиха…
В главата на Иван всичко се обърка.
Какви казаци?
Нали живеем в XXI век!
Но не остана време за размисли.
Скоро се чуха копита, наближаващи по тревата.
Момичето изписка и се втурна да бяга.
Два изстрела прорязаха въздуха.
Тя разпери ръце и се срина на земята. — Мария се казвам… Марий… — прошепна тя, угасвайки в ръцете му.
На поляната излязоха двама конници в черкески. — Какво правите?! — извика Иван. — Убихте я!
Единият кимна рязко: — Върви си по пътя, барин, не се меси.
