— Хайде, тръгвай вече, защо се бавиш? — настояваше майка му, без да се помръдне от мястото си. — А кой ще ти приготви храна? Ето, термос с компот, сандвичи, малко сланина — не се знае какво може да ти потрябва.
— Ерген, съвсем си забравил за срама… Ако имаше жена, нямаше да се налага аз да се влача насам-натам. — Господи, мамо!
— Щях просто да мина през някое кафе, да си взема бургери и кафе.
— Само ти и твоята модерна храна! Привикнал си на тия съветски навици!
— Добре, тръгвам! — каза Иван, целуна я по бузата, стегна връзките на обувките си, грабна раницата, калъфа с пушката и чантата с храна. — Да те закарам?
— Ще се оправя пеша.
— Лек път ти желая!
— И предай на Николай и Стефан, че не е хубаво да пускат приятел сам в гората!
Иван само превъртя очи и замълча.
Знаеше, че майка му няма да си тръгне, без да претърси хладилника, да надникне в тенджерите, да поразмисли как ще изглежда детската стая един ден и как ще обсипва снахата с рецепти от семейната тетрадка.
Навън го посрещна гъста мъгла и остра, бодлива ръмица.
Запали двигателя на джипа и изчака, докато моторът загрее.
Чистачките тромаво размазваха капките по стъклото.
Иван прозя се — очите го сърбяха, а в главата му бучеше.
През нощта не успя да мигне — все му се струваше, че от стената се прокрадват шумове и въздишки, а челото му, на мястото на изчезналото петно, го сърбеше до полуда.
Изведнъж му се отщя да кара по познатия маршрут.
Зави извън града и тръгна в друга посока, като че подтикван от някакъв неясен вътрешен импулс.
Ръцете му въртяха волана сякаш сами: „Сега наляво, после през селото…“ Пътят се превърна в коловози, после изчезна сред дърветата.
И тогава — странното усещане: „След малко ще има хълмчето“.
Наистина, започна изкачване. „А след това — поточе“.
Между корените на стара бреза струеше бистра вода.
Иван познаваше всяка неравност, макар и никога да не бе идвал тук.
Спря колата, излезе и пое по една пътека.
Не вървеше като ловец, а като някой, който отива на среща, уговорена отдавна.
Клоните се отдръпваха, листата вече бяха пожълтели, а нощната тревога се бе разсеяла, отстъпвайки място на някакво сънливо спокойствие.
Край езерото вниманието му бе привлечено от изоставена ловна хижа — покривът беше хлътнал, а по стените се бе разпрострял мъх.
