— Мамо, може ли да гледам анимации?
— Седни! — изсъска бабата. — Големите говорят сега!
— Моля ви, не се карайте на детето, — намеси се Надежда с остър тон.
— Това е моят дом! Имам право да говоря, както намеря за добре! Особено когато някой доведе тук хлапето си без покана!
Думите ѝ отекнаха като плесница. Иван се разплака и се притисна към рамото на майка си.
— Стига толкова! — изрече Надежда твърдо. — Ние си тръгваме.
— Почакай малко, — намеси се Борис. — Мамо, защо се държиш така?
— Кой разваля празника ми? Това дете! — отсече Тонка, без да крие раздразнението си.
Съпругата на Борис се опита да каже нещо, но той я прекъсна с рязък жест.
— Щом си тук, поне покажи малко уважение! — продължи именичката. — Остави това дете на площадката, а ние тук ще си празнуваме спокойно!
Настъпи гробна тишина. Иван се сви още по-близо до майка си и зарови лице в рамото ѝ.
— Това на сериозно ли го казвате? — попита Надежда, невярваща на ушите си.
— Напълно сериозно! Нека постои навън, на чист въздух!
— Това е вашият внук! — протестира Борис с невярващ поглед.
— Какъв внук? — изсумтя Тонка. — Носещ чуждо име, с баща, който дори не е женен.
Надежда придърпа сина си по-плътно до себе си.
— Милен го е осиновил. Имаме всички необходими документи.
— Хартията е едно, кръвта — съвсем друго, — изсъска Тонка с отвращение.
Надежда се изправи, без да каже нищо повече.
— Няма да позволя синът ми да бъде изгонен на стълбището.
