— Отличник си, внуче! — похвали го съседката с усмивка.
Но лицето на рожденичката изведнъж се втвърди от раздразнение.
— Свърши ли? — попита рязко Тонка, щом момчето се върна на мястото си.
— Да, бабо — отвърна той едва чуто.
— Тогава не се меси в разговорите на възрастните.
Мълчание се разля над масата, тежко и напрегнато. Под покривката Надежда стисна ръце в юмруци.
След кратка пауза Елена започна да се оплаква от снаха си, а Борис изрази недоволство от съвременната младеж. Тонка не остана по-назад:
— В нашето време имаше ред, дисциплина. А сега — всичко им е позволено, няма граници за децата.
Погледът ѝ се спря с недвусмислено послание върху Надежда и Иван.
— Времената се променят — опита се внимателно да каже съпругата на Борис.
— Променят се, така ли? Родителите са станали безгръбначни! — отсече Тонка. — Да вземеш, че да доведеш дете на събиране на възрастни — какво е това?
Надежда се изчерви, но си замълча. Иван седеше със сведени очи, напълно наясно с всичко.
— Тонка Христова, Иван е ваш внук — каза решително Надежда. — И е добре възпитан.
— Възпитан? — изсмя се презрително старицата. — Това ли наричаш възпитание — дете да стои на една маса с възрастните?
— Не вдига шум, не прекъсва никого — отвърна спокойно, макар и с усилие, майката.
— Ама какво прави тук изобщо? — процеди Тонка с отрова в гласа. — Да се навира там, където не е канен?
Тогава Надежда не издържа:
— Извинете, но как така “не е канен”? Това е вашият внук. Синът на Милен!
— Да, синът на Милен — призна с хладна язвителност Тонка. — Но носи твоята фамилия, не нашата.
Иван тихичко попита:
