— Отличник, внуче! — възкликна съседката с усмивка, кимайки одобрително към момчето.
Иван се усмихна срамежливо и отново седна на мястото си. Надежда го погали по рамото, доволна, че поне за момент напрежението сякаш се разсея. Погледна към Тонка, но възрастната жена изражение не промени — остана със същата сдържана физиономия, почти безучастна към старанието на внука си.
— Добре рецитира момчето — обади се Борис, — личи си, че се старае.
— В нашето време така се учеха стихове — добави Елена и вдигна чашата си. — Да пием за здравето на рожденичката!
Чу се звън от чаши, последван от възгласи „Наздраве!“. Тонка едва кимна, сякаш този жест й се струваше излишен.
Надежда отпи глътка и се загледа през прозореца. Слънчев лъч се прокрадна през пердето, осветявайки кутията с подаръка, все още стояща до вратата, неразопакована. Мисълта я ужили за миг, но реши да не се връща към нея. Вместо това се обърна към Иван и му прошепна:
— Добре се справи, гордея се с теб.
Момчето се усмихна и се облегна на стола. Тонка продължаваше да мълчи, но когато погледна към сина на Милен, в очите ѝ за кратко проблесна нещо — може би спомен, може би сянка на емоция.
Разговорите продължиха с обичайните семейни теми — спомени от миналото, разкази за деца и внуци, планове за лятото. Иван си позволи да посегне към още едно парче кекс, а Надежда му намигна — поне тук можеше да бъде дете.
Когато дойде време за тръгване, Надежда се изправи и започна да събира вещите им. Иван вече държеше якето си, а подаръчната кутия все още стоеше непокътната на същото място.
— Мамо, тя не го отвори — прошепна той, гледайки към вратата.
— Не се тревожи, зайко. Понякога хората просто не знаят как да показват благодарност — отвърна тя тихо и му помогна да облече якето.
На прага Надежда се обърна към Тонка.
— Благодарим за поканата. Честит рожден ден още веднъж.
— Да, добре — отвърна жената, без да ги изпрати.
Излязоха в коридора, а вратата се затвори зад тях с леко проскърцване. Надежда въздъхна, хвана Иван за ръка и двамата поеха по стълбите надолу, в мълчание, но с усещане, че са направили каквото трябва.
