Слушам си разказите и си мисля: а бе, може би наистина Милена ми е злато. Да, променена е. Да, вече не ходи до магазина, не готви. Но нали работи! По цял ден седи пред компютъра, пише текстове, изкарва пари — и то повече от мен. През зимата купи нова мебел, пролетта помогна да подменим колата, а вчера спомена, че през октомври ще ходим в Турция. И какво сега — да не мога сам да си приготвя вечеря или да си изгладя ризата? Голямо нещо. Погледнах я — уморена, с премрежен поглед — и ми просветна: ей, глупак съм. Жената се труди, изтощава се, а аз търся кусури. Нека поне веднъж в годината излезе с приятелки — какво толкова? И тръгнах към магазина. Ще взема нещо вкусно, ще сготвя за двама, даже и пода ще измия. Защото жена ми е истинско съкровище.
«Имам ли съпруга или само картонена фигура на дивана?» — запита с разочарование съпрегият, опитвайки се да проумее промяната в отношенията им
Как е възможно да търсиш щастие във празнината?
