След няколко години всичко се преобърна изведнъж. Веднъж се прибирам вкъщи — Милена разплакана, хвърля ми в лицето: как съм могъл да отида на фирменото парти без нея. Аз ѝ отвръщам: работя здраво, имам право поне малко да се разтоваря. А тя изведнъж изстрелва:
— В семейството няма „поотделно“. Ние сме едно цяло, значи и да почиваш трябваш с мен!
Стоя, гледам я и не мога да повярвам на ушите си. Какво пък е това „едно цяло“? Човек понякога има нужда да си поеме дъх, да избяга за малко от напрежението. А тя се запъна, крещи като обезумяла. Скарахме се толкова бурно, че чак стените потрепериха. Оттогава у дома се настани ледена тишина.
Седях в кухнята с купичка бърза юфка и се чувствах като ерген. Милена спря да готви, не пипаше къщата. Изчезна гладенето, уютът се изпари. Тичах по супермаркетите за готови храни, хранех се по заведения, понякога дори се отбивах у мама, само и само да хапна нещо свястно. Надявах се, че тя ще ме разбере, че ще ме подкрепи. А тя само сви рамене и рече:
— Ти сам си си избрал жена, не е моя работа да се меся.
Обидих се. Та как може така? Не е ли редно поне с дума да застане зад сина си?
