Късно вечерта се прибирам вкъщи. Тишината е толкова гъста, че дори тиктакането на стенния часовник звучи като подигравка — стрелките щракат рязко, сякаш нарочно подчертават моя глад. В хола ме посреща обичайната гледка: Милена се е изтегнала на дивана. Лицето ѝ е покрито с толкова много маска, че прилича на мазилка, нанесена с мистрия. Косата ѝ е навита на някакви пръчки, които ми напомнят на китайски клечки, а върху очите са сложени резенчета краставица. Ръцете ѝ са увити в хавлиени кърпи — все едно е мумия, излязла от салон за красота. Лежи си като принцеса в покои, сякаш не апартамент с две стаи обитаваме, а царска резиденция.
Отварям хладилника — празно е, вее студ и разочарование. Подът е покрит с прах, сякаш някой е поръсил брашно навсякъде. В мивката чиниите са се настанили на вечна стража, а мръсните дрехи така и не са стигнали до пералнята. Милена, разбираш ли, се „подготвя“ за среща с приятелки — разкрасява се. Аз вече не знам дали да се смея или да се ядосам. Просто не останаха сили. Цял ден съм работил, върнах се уморен, копнеех за чиния топла супа, а получих само студеното усещане за празен стомах и още по-празна къща.
— Още дълго ли ще се излежавaш така? — обръщам се към нея.
Тя бавно отлепя един от резените краставица от окото си и ме стрелва с поглед, все едно съм я изтръгнал от плаж на Малдивите:
— И какво от това?
— Нищо. Просто ми е трудно да разбера — имам ли съпруга или само картонена фигура на дивана? Изморен съм, искам нормална храна, малко уют. До кога ще минава така — само ти лежиш, а аз върша всичко? Сам си гладя ризите, сам пазарувам.
Милена свали и другия резен краставица, изправи се, махна кърпите от ръцете си и с тях размаза маската по лицето си. Вътрешно се стегнах — познавам този неин поглед. Помислих си: „Сега ще стане интересно…“
С Милена сме заедно от шест години, но на моменти ми се струва, че са изминали цели епохи. Спомням си началото — беше толкова различна. Весела, игрива, като искра. Щом вляза през вратата, тя вече тича към мен, хвърля се на врата ми, смее се, целува ме по бузата:
— Направих сърми, компот сварих, а и реших да опека питка!
И наистина — от кухнята се носеше аромат, който направо ме караше да преглъщам. Сядам на масата, ям до насита, а тя сяда до мен, разпитва ме за деня, предлага да ми разтрие раменете. После ми гладише ризите така, че да имат ръб като по конец, лъскаше обувките до огледален блясък, а ако копче липсваше — веднага го зашиваше. На сутринта винаги имаше закуска — не просто яйца, а с бекон, салата, палачинки или бухтички, и прясно сварено кафе. Изпращаше ме за работа още в седем, затваряше вратата и после ми махаше от прозореца. Чувствах се най-щастливият мъж на света. За нея бих преместил планини.
