Нина полагаше всички усилия, които ѝ бяха по силите — все пак момичето беше дъщеря на мъжа, когото обичаше. Ала самият той постепенно се изплъзваше от живота ѝ — зает с извънредни смени и чести пътувания по работа. За Нина ставаше все по-неясно какво се случва помежду им, а синът ѝ растеше тревожен и трудно се поддаваше на успокоение. Най-голямата ѝ помощ идваше от бабата — жизнена пенсионерка, която не жалеше сили. От време на време и Мария показваше някакво участие: „Добре де, ще изведа малкия навън.“
Но в последната ѝ година в гимназията всичко се срина: едва успя да вземе матурите, отказа категорично да продължи с образованието, стана груба и започна да се прибира по нощите.
— Е, щастлива ли си сега? — подхвърли с иронична усмивка бабата, която беше дошла на гости, за да види правнука. — Ти си като магнит за всичко излишно и тежко.
След дълги уговорки успяха да я запишат в Медицинския колеж: „Поне да се науча да бия инжекции“, промърмори тя. Всички въздъхнаха с облекчение. Но към края на първата година Ивайло се върна една вечер, и с хладен тон обяви:
— Напускам. Влюбих се в друга.
Нина стоеше в коридора като вцепенена — сякаш някой я беше ударил. Той събра нещата си и си тръгна. Същата нощ Мария не се прибра. На сутринта се появи пияна и кресна:
— Всичко това е твоя вина!
— Но защо така? — попита Нина, напълно объркана.
— Защото ти не си ми нищо! — изрева момичето и с трясък затвори вратата.
След това я отписаха от колежа.
