— Изпрати я при майката на Ивайло! — настояваше Деси, най-близката приятелка. — Ще ти съсипе живота, и то не само медения месец!
— Ще се справя, — отвръщаше Нина с упорито изражение и усмивка.
— Защо ти е тази тежест? — недоумяваше Деси. — Родѝ си свое дете, отглеждай си го. Това е чуждо момиче, с наследственост, за която никой не знае. Ами ако се проявят някакви лоши черти — тогава?
— Ако стане така, ще решаваме тогава! — смееше се Нина, махвайки пренебрежително с ръка.
Първоначалните месеци преминали без особени сътресения: Мария била по-тиха от шепот, по-невидима от сянка. Новото училище, танцовият състав — всичко вървяло гладко. Младата Нина, едва на 25, и 15-годишната й доведена дъщеря често били бъркани със сестри. Това ласкаело Нина, докато Мария се цупела и не казвала нищо.
— Момичето си е съвсем нормално! — разказвала Нина на приятелките си. — Без лигавщини. В детската градина децата понякога са ужасни: вършат и говорят такива неща, че да ти настръхне косата! А тя — кротка река.
И наистина, животът им се движел спокойно: и двамата работели, имали си дом. По днешните мерки — направо благословия.
След време на семейството се родил син — Борис.
— Виж сега, донесохме ти братче! — усмихнато заявил бащата, подавайки на Мария розово одеялце със свитото вързопче вътре.
Мария се смръщила: ако беше някой снажен, двадесетгодишен хубавец, нямаше да има против. А тук — измачкан вързоп от друга жена! Не изразявала открито неприязън, но и никаква топлота не проявявала — нито към новороденото, нито към мащехата.
