— Значи… става дума за апартамента. Все пак е наследство от баба ти. Тоест — семейна собственост. Мисля, че би било разумно, ако с Петър се разберете спокойно. И той има някакви права, нали?
— Не, — отвърна хладно Мария. — Няма никакви. Аз съм законният наследник. Всичко е оформено по документи. Ако иска — нека опита през съда. Ще получи точно това, — и тя вдигна среден пръст. — Но докато се разпореждаш в чужд апартамент, до чужд мъж, и се опитваш да ми поставяш условия — единственото, което постигаш, е да ме изкараш от равновесие.
— Марийке… — Петър вдигна ръце, сякаш се опитваше да успокои ситуацията.
— Не съм ядосана. Просто ми просветна. Ти доведе новата си приятелка тук, за да… ЗА КАКВО, всъщност? Да ме склониш да ви пусна да поживеете тук? В апартамента на баба, в който сама направих ремонт? Където нощем въртях бетонобъркачка и плачех? Вие сериозно ли?
— Просто искахме да поговорим. Като хора, — каза тихо Десислава.
— Е, човешки казано: вън. И затвори добре вратата след себе си. Отвътре не се отваря.
Мария се върна в кухнята. От коридора се чуваше приглушен разговор. Последва силно хлопване на врата. А после — още едно отваряне.
— Ще ти върна парите за хладилника, — извика Петър. — Но не се преструвай, че всичко сама си постигнала!
Мария се задържа дълго в тишината. После избухна в смях — толкова гърлен и шумен, че стресна съседа отгоре. Почука с дръжката на метлата по тавана.
На следващия ден тя се отправи към нотариалната кантора. Реши да продаде апартамента. Първоначално не ѝ минаваше през ума — твърде много спомени я свързваха с него. Но сега? Сега вече гледаше само напред.
Не се наложи да чака дълго — скоро се появи младо семейство. Нови в града, възпитани и усмихнати. Очите им гледаха с онзи блясък, който още не познава озлоблението на етажната собственост и шумните съседи. Бяха влюбени. Радостни.
— Тук е приятно, — отбеляза момичето. — Има уют. Личи си, че тук е живял добър човек.
Мария кимна. Баба ѝ наистина беше такава. А да обитаваш място, в което вече се е настанила коварност и манипулация — за нея беше немислимо.
След месец отвори собствена сладкарница. Помещението беше малко, но с витрина към улицата. Бели стени. Кафе от автомат, но ароматно. А витрината — пълна с торти. Без майки, без съпрузи, без викове.
Съседите започнаха да ѝ носят цветя. Един поръча торта за юбилей. Друг — за празник в детската градина.
Мария отново се научи да чува собствения си глас. В огледалото вече не виждаше пребита жена в нощница, а личност с име. С път. С утре.
Светлана Николова така и не се появи отново. Петър ѝ прати няколко съобщения — дълги, изпълнени с упреци, че не му е дала шанс, и с признания как чак сега всичко му просветнало. Тя не отговори. Не защото беше обидена. Просто — нямаше желание.
Веднъж ги зърна случайно в супермаркета — Петър и Десислава спореха пред щанд със сосове. Мария просто ги подмина, без дори да се обърне.
Това беше свободата.
Без излишни думи.
Без удари.
Без нужда от мъст.
Само — живот.
Мария вече не търсеше възмездие.
Тя приготвяше сладкиши.
И във всяка торта слагаше точно толкова захар, колкото трябва.
Не и грам повече.
Край.
