— Не говори така.
— А как да говоря? Не дойде, когато прибирах нещата си. Не се появи, докато спях две седмици на походно легло. Не беше до мен, когато се сривах от работа и ръцете ми трепереха от изтощение. Появи се чак когато на теб ти стана неудобно.
Той се изправи.
— Значи така реши? До тук и край? Просто така?
— Не е „просто“. Пътят дотук беше дълъг. Минах през болка, страх, самота. През отчаяние. През „може би не е толкова лош“. През „сама съм си виновна“. Всичко това изминах. И стигнах — до себе си.
— Добре. Казах си каквото имах. Ако промениш решението си…
— Няма да го направя.
Той напусна. Без якето си. След минута се върна, взе го мълчаливо и си тръгна отново.
На следващия ден Мария получи обаждане от управата на входа — Светлана Николова подала жалба. Обвинила я, че уж завзела апартамента с измама, че бабата не била с всичкия си, че Мария имала намерение да изгони възрастните роднини. Че бедният ѝ син останал без покрив.
— Аха — каза Мария на председателката. — Тогава нека той се изнесе от четиристайния апартамент на майка си.
— Но този апартамент е неин, — отбеляза сухо жената с тон на счетоводител. — А този — е ваш. Имате документи. Приятен ден.
Но Мария разбираше добре — започна война. Не в съдебните зали. Не между съседите. В съзнанието. Те не можеха да преглътнат, че тя не е вещ, не е приложение към сина, не е случайно попаднала в чуждо семейство. А личност. Със своя воля. Със своя глас. С право да не се подчинява.
И колкото повече се отдалечаваше, толкова по-ясно усещаше, че зад нея не тежи товар, а се разгръщат криле.
Но напред я очакваше нещо, за което още не се чувстваше подготвена.
Светлана Николова реши да отвърне на удара.
***
Седмица след появата на Петър започна истинско представление.
Първо ѝ се обадиха от местната поликлиника. Личният ѝ лекар я информира, че по настояване на „роднини“ на адреса ѝ е изпратена медицинска комисия — да проверят дали не е необходимо социално настойничество.
Щеше да е смешно, ако не беше така отвратително.
— Това е пълна лудост! — избухна Мария. — Вие сериозно ли?
— Задължени сме да отговорим на подаден сигнал — обясни монотонно терапевтът. — Уведомени сме, че сте в изолация, социално откъсната, с възможна депресия и склонност към разрушително поведение. И че живеете сама, без наблюдение.
— Това го казва жена, която петнайсет години живя под надзора на свекърва си. Благодаря, но не ми трябва надзор!
След като комисията си тръгна, Мария прекара половин ден, обзета от гняв. През останалото време — се смееше. Какво ли я чакаше още? Социални инспекции? Проверки от пожарната за липса на аларми?
На следващата сутрин се появи Петър. Но този път не беше сам. До него стоеше жена. Млада, с яркочервено червило, облечена със съкратено яке, с изражение, сякаш пристигна да огледа имот.
— Какво е това шоу? — попита Мария, без да помръдне от мястото си.
— Марийке, запознай се. Това е Десислава. Ние… вече сме заедно.
— Прекрасно. Но не разбирам защо идвате при мен?
— Искаме… — започна Десислава, а гласът ѝ се оказа неочаквано остър, дори леко надменен. — Да обсъдим жилището. Петър спомена, че живееш тук сама, а мястото е просторно. За нас би било полезно…
— Стоп. — Мария присви очи. — Повтори. Какво точно „би било полезно“?
